Тази теория е предназначена за лично ползване, създадена изцяло да докаже, че ние с татко не заслужаваме да сме толкова мразени. Забравете за нея… Преди време бях в Прага — някъде четири години преди творците да свалят комунистите. Един от местните писатели ми каза, че чехите обичат да градят сложни и добре обосновани теории, които изглеждат абсолютно непробиваеми. А после, в пристъп на самоирония, да ги превръщат в пух и прах… И аз правя същото. (Любимият ми чешки писател е Карел Чапек, който е написал и едно вълшебно есе за литературата. Ако ви интересува, прочетете го — просто за да видите, че имам право да бъда толкова очарован от него…)
Но да се върнем на отношенията между татко и сестра ми — отношенията между еднорога и девицата. Едва ли повече фройдист от Луис Карол, татко превръща Алис в свой основен източник на насърчение и симпатия. Той издигна на пиедестал общото между тях — влечението към визуалното изкуство. Да не забравяме, че тя е била само едно малко момиченце, което се чувства притеснено от главата на еднорога в скута си. И притеснението й несъмнено се е превръщало в травмиращо неудобство всеки път, когато татко е изразявал шумното си възхищение от пластелиновите й фигурки или шарени рисунки — сякаш пред очите му е „Пиетата“ на Микеланджело или таванът на Сикстинската капела. На по-късен етап от живота й (който за съжаление приключи едва на 41-годишна възраст) тя започна да се превръща в една доста ленива художничка. (На много места съм цитирал следната й забележка: „Фактът, че човек притежава талант, съвсем не означава, че е длъжен да го използва“…)
Ето какво съм писал, отново в „Аркитекчъръл Дайджест“:
"Моята единствена сестра Алис притежаваше значителна дарба в областта на скулптурата и живописта. Дарба, която почти не използва. Висока почти метър и осемдесет, с платиненоруса коса, веднъж Алис ми заяви, че би разгледала някой огромен музей като Лувъра на ролкови кънки, при това без да пропусне нито една картина, която заслужава вниманието й. Тя никога не беше виждала Лувъра, нито пък изпитваше кой знае какво желание да го види. И на практика не го видя… Твърдеше, че за да оцени една картина, й стига времето, което се измерва от почукването на токчетата й върху плочките. Чук — видях я; чук — разбрах я…
На по-късен етап споделих това с много по-утвърдени и по-продуктивни от нея художници, които не показаха никаква изненада. Повечето от тях също били в състояние да оценят стойността на непозната картина от пръв поглед, с едно „чук“ на токчето… Има стойност, има „чук“. Няма стойност, няма „чук“… Толкова.
Отново се сещам за татко, който остана без работа заради Голямата депресия и направи сериозен опит да стане художник. Той имаше основание за оптимизъм в новото поприще, тъй като първите му картини бяха пълни с „чук“, независимо дали бяха портрети или пейзажи. Мама се опитваше да го насърчава, използвайки един и същ израз за всяка от тях: „Кърт, тази е наистина прекрасна! Остава само да я довършиш…“ След което той я унищожаваше. Помня портрета, който нарисува на единствения си брат Алекс — по онова време застрахователен агент. Нарече го „Специален агент“, а ръката и окото му бяха успели да нанесат няколко импулсивно смели, но точни щрихи, изразяващи най-характерните състояния на Алекс, включително и разочарованието. По онова време чичо ми е бил горд абсолвент на Харвард — по-скоро учен и литератор, отколкото застрахователен агент.
Когато татко завършил портрета и всеки квадратен сантиметър талашит бил покрит с пласт боя, чичо Алекс вече го нямало. На негово място се хилела една пияна и лъстива кралица Виктория…
Ужасно.
Без съмнение най-известният нарушител на градящи се шедьоври е бил онзи „бизнесмен от Порлок“, който безмилостно разбива концентрацията на Самюъл Тейлър Колридж при създаването на поемата „Кубла Хан“. Ако бе имало подобна личност, която да нарушава концентрацията на баща ми в тихата мансарда на нашата индианаполиска къща по време на Голямата депресия, днес за татко вероятно щеше да се говори като за един добър портретист, добър баща и отличен архитект.
Аз самият бих оспорил ползата от подобни нарушения, особено когато процесът по създаването на дадена творба е вече в ход. Като чета някоя книга или гледам някой филм и ми предстои да се запозная с още много глави или сцени, чувам в главата си вариации на онова, „ето го, ето го!“, което използва сестра ми. Вариации в смисъл, че съзнанието ми повтаря „сложи край, сложи край, за Бога!“ Да, точно така… А когато пиша своя собствена творба — роман или пиеса, някъде след половината изведнъж ме обхваща чувство на глупаво облекчение. Сякаш съм в малка платноходка и вятърът ме тласка към родния дом…