Направил съм всичко, на което съм се надявал, а дори повече — особено когато на моя страна е бил късметът.
За лишен от чувство за хумор човек подобно признание вероятно ще прозвучи грубо и варварски — като онова на сестра ми за Лувъра и ролковите кънки. Но в него се съдържа чиста и добродетелна истина. По тази причина бих помолил този човек да забрави тромавите ми творения и да се обърне към трагедията „Хамлет“ на Уилям Шекспир — действие трето, картина четвърта, след които следват още две действия и девет картини. Хамлет току-що е убил невинния стар Полоний, вземайки го погрешка за новия съпруг на майка си. Открил какво е сторил, той развълнувано заявява: „Сбогом, стари и нахален глупако!“
Ето го, ето го, ето го! Не мърдайте! Въведете онзи от Порлок, спуснете завесата! Пиесата свърши!
Дори в кратко есе като настоящото може да се приложи правилото, което бих нарекъл ДВЕ ТРЕТИ ОТ ЕДИН ШЕДЬОВЪР СА НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНИ. Имал съм за цел да изтъкна една-единствена идея и вече съм го направил. След което бих прибягнал до това, което мама наричаше „довършване“. Което, в случай, че се стремя да избягна повторението на основната си идея, би трябвало да бъде празен пълнеж — като онези фрази, до които прибягваме в края на всяко гостуване например: „Господи, колко е късно“, „Изглежда ни е свършил ледът“ или „Помниш ли къде остави палтото си?“…
Съществува една формула за изграждането на пиеса от три действия, която се е появила Бог знае откъде. Ето я: „Действие първо — въпросителен знак. Действие второ — удивителна. Действие трето — точка“. За разлика от нормалните хора, които търсят в художествените произведения единствено въпросителните и удивителните, аз обръщам подобаващо внимание и на точката. И точно нея използвам, когато става въпрос за живописните напъни на баща ми и сестра ми. Точка, нула.
Сега за персонажа от Порлок и неговата банална мисия по отношение творчеството на Колридж: бих попитал ценителите на поезията дали той ги е лишил от нещо. Преди появата с гръм и трясък на въпросния „стар и нахален глупак“, Колридж е успял да напише върху листа пред себе си около трийсет строфи, последните от които изглеждат така:
Цитрата е един изключително грозен инструмент във формата на трапец.
Ако бях господар на натрапника от Порлок и знаех с какво точно се занимава Колридж зад вратата, аз бих го изпратил при поета, веднага след като върху белия лист са били изписани строфите:
(Това щеше да е краят на цялата поема, която попада в рамките на правилото за двете трети и въпреки това казва всичко.)
От време на време и аз рисувам. Преди няколко години (през 1980-а) дори имах самостоятелна изложба в Гринич Вилидж. Не защото рисунките ми са кой знае какво, а защото хората бяха чували името ми…
Веднъж снимах жена си Джил Кременц за обложката на една нейна книга. Тя нагласи фотоапарата, показа ми къде да застана и кое копче да натисна. А когато книгата излезе от печат и под снимката цъфна моето име, един собственик на галерия веднага ми предложи да направим изложба с мои фототворби. Което нямаше да бъде самостоятелна изложба, а изложба на една-единствена снимка, направена от мен. Това е то известността. Направо ти къса сърцето…
(Аз съм третия член на американския клон от фамилията, който прави самостоятелна изложба. Преди мен са дъщерите ми Нанет Прайър и Едит Скуиб. Вторият, след сина ми Марк, който участва в курс за комици, първият, който се развежда и жени за втори път. По-късно ще стане въпрос за краткия ми престой в една лудница, защото това беше отдавна — преди три-четири книги време…)
По-късно ще се заема да пиша книга за един художник, под заглавието „Синята брада“. Идеята ми хрумна, след като списание „Ескуайър“ ме помоли да напиша няколко думи за абстрактния експресионист Джаксън Полок. Възнамеряваха да отпразнуват петдесетгодишнината си като публикуват есета за петдесет родени в Америка наши съграждани, които са оказали най-силно влияние върху културно-икономическото развитие на страната от 1932 година насам. Исках да пиша за Елинор Рузвелт, но Бил Мойърс ме бе изпреварил.