(Труман Капоти — моят съсед в Лонг Айланд през лятото, бе поел ангажимента да пише за Коул Портър. Но в последния момент се отметна и написа есе за съседката ми в Манхатън Катрин Хепбърн. Предложи го на „Ескуайър“ с думите: „Това, ако щете — вземайте го“. Те го взеха.)
Ето какво предложих на списанието самият аз:
"Джаксън Полок (1912–1956) използва оригинален творчески похват — разстила платното на пода на ателието си и го пръска, залива или маже с боя. Това се отнася за най-плодотворния период от кариерата му, който започва някъде през 1947-а. Полок е роден в Коуди, Уайоминг — градче, което носи името на легендарния препаратор на животни „Бъфало Бил“ Коуди. Бъфало Бил доживял преклонна възраст. Джаксън Полок, преселил се на изток в щата Ню Йорк, умира при нещастен случай на 44-годишна възраст. Най-изявеният представител на една нова школа в живописта, получила известност с името „абстрактен експресионизъм“, той е направил повече от всеки друг за превръщането на нашата страна и специално на Ню Йорк Сити в световен център на новаторската живопис без всякаква конкуренция.
До появата на Полок американците имат признание в една-единствена област на изкуството — джаза. Подобно на всички велики джаз-музиканти, Полок се превръща в познавач и ценител на онези инциденти, които повечето традиционалисти в живописта гледат да изключат от творчеството си на всяка цена.
Три години преди Полок да убие себе си и една млада жена, с която току-що се е запознал, забивайки колата си в крайпътно дърво на съвсем прав и спокоен участък от някакъв второстепенен път, той започва да обръща гръб на стила, който го прави известен и който дава основание на един критик да го нарече „Джак Цапача“. Все по-често се завръща към един забравен инструмент — четката, макар че започва кариерата си именно с нея, като убеден противник на инцидентното в живописта. Тук е мястото да съобщим на сноби и еснафи — високо и ясно, че този човек беше способен да изобрази с фотографска точност всеки детайл от, да речем, прекосяването на Делауеър от Бащата на нашата нация — стига такова платно да е отговаряло на вътрешната му нагласа и потребностите на времето, в което е живял. Той има изключително добра подготовка като традиционен художник, между учителите му ще открием името на Томас Харт Бентън — най-големия американски майстор на репрезентативната живопис и гений на антимодернизма…
По време на Втората световна война Полок остава цивилен, въпреки че е в наборна възраст. Обявяват го за негоден за военна служба, вероятно поради факта, че страда от хронически алкохолизъм (който от време на време все пак успява да победи. Например периодът 1948–1950, през който не близва дори капка). По време на войната той продължава да рисува, учи и преподава, докато кариерите на много негови американски колеги прекъсват завинаги, а връстниците му с четка в ръка в Европа стенат под диктаторския ботуш и не могат да рисуват каквото искат (немалка част от тях свършват като пушечно месо или в крематориумите).
И тъй, станал известен с категоричния начин, по който скъсва с миналото, Полок е един от малцината млади художници, които въпреки войната имат възможност да преосмислят историята на изкуството и да правят предположения за неговото бъдеще.
Той би трябвало да смайва дори хора, които не обичат живопис и нищо не разбират от живопис. Защото е подчинил волята си на неосъзнатото и едва тогава посяга към четката. Ето какво пише Полок през 1947-а, осем години след смъртта на Зигмунд Фройд: „Когато съм ВЪТРЕ в картината си, аз изобщо не зная какво правя“. Би могло да се каже, че той рисува религиозни сюжети по време на оксидентален ентусиазъм в търсене на мир и хармония; рисува в някакво особено състояние — нещо средно между сън и будност; състояние, което се постига чрез медитация.
Полок е уникален сред основателите на важни школи и течения в изкуството, тъй като неговите колеги и последователи не полагат боята върху платното по начина, по който го прави той. Френските импресионисти рисуват с еднаква техника, кубистите — също. Те просто няма как да творят другояче, защото тяхната революция е главно в областта на техниката, въпреки участието на възвишения дух. Но Полок не поставя начало на някаква техническа школа, той е единствен. Художниците, които са му до някаква степен задължени, рисуват картини с толкова разнообразни сюжети, колкото е разнообразна дивата африканска природа. Ще спомена имената на Марк Ротко, Вилем де Коонинг, Джеймс Брукс, Франц Клайн, Робърт Мадъруел, Ад Рейнхард и Барнет Нюман, но има още много. Между другото, всички споменати по-горе са били лични приятели на Полок. Очевидно всяка жизнеспособна школа в изкуството се създава от групичка хора, обединени в нещо като изкуствено семейство. Това, което обединява семейството на Полок, не е единодушието по въпроса как трябва да изглежда една картина. Членовете на неговото семейство са единодушни в друго — откъде трябва да идва вдъхновението. От подсъзнателното; от онази част на разума, която е реална и жива, но не познава внушените предпочитания, морала и политиката, не разполага с изтъркани от употреба истории, които да преповтаря до втръсване…