В един разговор с мен Джеймс Брукс — седемдесет и седемгодишния доайен на тази школа, направи опит да даде дефиниция на състоянието на духа на всеки художник, който би искал да докосне подсъзнателното по начина, по който го правеше Полок: „Аз трябва да положа първия щрих — тоест, да сложа известно количество боя върху платното. А след това да направя така, че платното да свърши поне половината от работата…“
Платното, тоест несъзнанието, поема първия щрих, а после показва на ръката на художника как да откликне точно в този момент — чрез някаква фигура с определени контури и цвят. След това, ако всичко се получава добре, платното приема тази добавка и предлага следващия щрих. Превръща се в магическа дъска.
Съществува ли друг, по-убедителен експеримент, чрез който се разкрива несъзнанието? Има ли друг психологически експеримент, който да предлага по-задоволителен отговор на предположението, че една част от нашето съзнание няма информационни амбиции, но притежава чувство за красота?
Нима някоя теория за творческото вдъхновение обяснява защо по време на работа художниците забравят реалния живот, защо го игнорират напълно? Във всички произведения на абстрактния експресионизъм, независимо дали се намират в музеи, частни колекции или в трезори на спекуланти, трудно могат да се открият елементи, напомнящи ръка или лице, маса или купа с портокали, слънце или луна, чаша вино…
Нима има моралист, който би търсил по-подходящ отклик на ужасите на Втората световна война, на лагерите на смъртта, Хирошима и всичко останало, от картини без образи и предмети, без алюзии на благословиите на Природата? Защото по време на войната пълнолунието за много хора е означавало „нощ на бомбардировките“. Дори един обикновен портокал би могъл да намеква за болестта на планетата, за извратените стойности на хуманността — за това е достатъчно някой да си припомни, че комендантът на Аушвиц спокойно е обядвал и вечерял със семейството си на фона на димящите крематориуми.
Повечето художествени течения на този наш луд по модата век са еднодневки, малко от тях доживяват дълголетието на куче или кон. Но днес, четвърт век след смъртта на Джаксън Полок, живеят и работят много и ентусиазирани последователи на абстрактния експресионизъм, при това изключително надарени. И нека бъде ясно на всички, особено на закостенелите еснафи, че тази огромна експериментална дейност доказва по неоспорим начин едно: само хора с особена душевна нагласа, хора от определен тип, могат да създадат внушителна картина, като използват платното за Магическа дъска. Това са хора, които обладават тайнствена дарба, изключително високи технически умения и дълбоко уважение към историята на изкуството, подобно на своя духовен водач от Коуди, който вече се радва на всеобщо уважение.
Вилем де Коонинг — велик художник с европейски корени, казва за Полок: „Джаксън разчупи ледовете“.
Кратко и ясно. Окей?
Може би говоря за мацаниците на Полок малко по-ентусиазирано, отколкото се чувствам. (А това е нечестно!) В същото време съм човек, който е прекарал значителна част от живота си из галерии и музеи. Направил съм това, което според добрия ми приятел Сид Соломон (също абстрактен експресионист) всички трябва да правим: „първо да видим поне един милион художествени платна“. Според него едва тогава няма да сгрешим.
Основната причина, поради която не харесвам чак толкова много цапаниците (по-малко от тях харесвам единствено текстилния дизайн), е твърде примитивна: те не разкриват никакви хоризонти пред мен. Лесно бих могъл да приема липсата на информация в дадена художествена творба, но ми пречи една особеност на нервната система, която по всяка вероятност е особеност на всички живи същества на тази земя: аз искам да зная къде е хоризонта. Мисля си за новороденото еленче, което — едва изправило се на тънките си крачета, вече е принудено да бяга, за да спаси живота си. Първото нещо, което очите му виждат и препращат към мозъка, е хоризонта. Същото става и с човек, който се пробужда от дълбок сън или кома. Той първо търси хоризонта, а след това започва да разсъждава.