Човешката нервна система е като онези старателни превозвачи, които не забравят да сложат върху сандъците и кашоните си надписа:
ТАЗИ СТРАНА НАГОРЕ
От библиотеката „Франклин“ ме помолиха за специален предговор към луксозното издание на „Синята брада“ (илюстрирано от дъщеря ми Едит Скуиб). В него отново бърборя за живописта, която ние с татко така и не успяхме да овладеем добре. Ето го:
"На всички мои приятели и роднини от „Анонимни алкохолици“ заявявам, че са били напълно прави да се тровят. Както се казва в една известна поговорка, „животът без миговете на доброволна интоксикация не струва пукната пара“. Човек просто избира да се натряска с това, което за организма му е смъртоносна отрова.
Добър пример за по-безопасни начини в това отношение ни дават децата. Те са в състояние часове наред да благоговеят пред Великото всичко на вселената — вода, сняг, кал, камъни и скали (малките хвърлят, под големите надничат); да се радват на ехото или на звуците, които излитат от тъпана. В този процес има само двама участници: детето и вселената. Детето прави нещо на вселената, а Голямата съвкупност му отвръща с друго: понякога смешно и красиво, понякога разочароващо и страшно, а понякога дори и болезнено. Но детето учи вселената да бъде добро другарче, да не проявява враждебност и злост.
Професионалните художници, за които става въпрос в тази измислена история, на практика продължават да играят игрите на своето детство — с кал и пластелин, с тебешир и стрити на прах минерали, към които са прибавени различни масла и билки. Те цапат, драскат и стържат през целия си живот. Но когато са били деца, в тази игра са участвали само те и вселената. И като при всяка игра, именно вселената е диктувала правилата, раздавала е наградите и наказанията, защото е била по-силният и по-властният участник в нея. Когато рисувачите на картини порасват и особено когато на тях разчитат други хора (за храна, облекло и всичко останало, включително отопление през зимата), те вече са склонни да приемат и трети участник в тази игра. Този участник е могъщ, той може всичко: да спре играта, да раздава награди и наказания, да се държи като лунатик. Името му е Общество. Обикновено той не умее да рисува добре, но знае (или си въобразява, че знае) какво точно означава добра картина. Понякога третият играч е съвсем конкретна личност — някой диктатор от сорта на Хитлер, Сталин или Мусолини, или пък обикновен критик, уредник в музей, лектор, кредитор, дилър, роднина…
Във всеки случай обаче, поради факта, че играта е хубава, само когато се играе от двама — художника и Величествената вселена, ТРИМА ВЕЧЕ СА МНОГО…
Винсент Ван Гог изключва третия играч, като се лишава от хора, които биха зависили от него, като не продава картините си (с изключение на онези, които подарява на любимия си брат Тео), като почти не разговаря с когото и да било. Огромното болшинство от останалите художници нямат този късмет — разбира се, ако можем да наречем късмет подобна дълбока самота…
Повечето от добрите художници, които познавам, биха предпочели да не продават творбите си. Веднъж графикът Сол Стайнбърг най-безсрамно призна, че пази своите творения за себе си, въпреки добрата цена, на която са му били платени. В по-голямата си част неговите творби представляват модели, предназначени за репродукции в книги, списания и плакати — тоест, нямат самостоятелен живот. Но Стайнбърг си изкарва хляба с копия, а оригиналите задържа за себе си…
И двете ми дъщери рисуват картини, които продават. Но те също изгарят от желание да си ги задържат. Третият играч е този, който ги принуждава да дават рожбите си за осиновяване. Като на всичкото отгоре ги засипва със съвети как да направят картините си по-осиновяеми — или, казано с други думи — как да направят едно печелившо предприятие за производство на бебета…
По-малката от дъщерите ми е омъжена за художник, който дълги години беше беден, но днес притежава това, което се нарича успех. И знаете ли коя е най-голямата им придобивка от това ново състояние? Възможността да ЗАПАЗЯТ най-добрите си неща за себе си! Да, те също могат да бъдат колекционери.
Но да се върнем на това, което исках да кажа. А то е просто и ясно: най-доволният художник на света е онзи, който е в състояние да бъде упоен от работата със своите изразни средства в продължение на часове, дни, седмици и години, пращайки по дяволите останалия свят…
Тук бих вмъкнал и забележката, че моят начин да си изкарвам хляба е чиновнически — тоест, досаден и труден. И може би затова всички хора, които ми се бъркат — независимо дали са злонамерени, глупави или безчестни, — аз приемам с радостно облекчение, като внезапен слънчев лъч, пробил булото на буреносни облаци.