Рисуването на картини има нещо общо с писането толкова, колкото смехотворния газ с азиатския грип…
Що се отнася до основателите на абстрактния експресионизъм в тази страна след Втората световна война, бих казал следното: третият играч нахлува в затворения им свят внезапно и грубо, като подразделение на нравствената полиция в таен вертеп. Това се отнася най-вече за света на свенливия и беден като мишка Джаксън Полок, който кротко си пръска платната с боя, в свое време и за своя сметка, без да търси чужди съвети и без да знае дали ще се получи нещо интересно, или не…
Получи се.
Получи се нещо, на което детето не е способно: Полок осъзнава, че създадените по неговия начин картини могат да бъдат привлекателни и за възрастните. Това е неговото първо гениално откритие. Но има и второ: той осъзнава, че трябва да остави ръцете си да работят в пълно подчинение на интуицията; че само тогава нещата, които създава, се превръщат в едно тайнствено и съвършено цяло, носещо върховна наслада…
Някои хора обаче бяха доста разстроени от него, смятаха го за шарлатанин и мошеник. Макар че да се гневиш на една картина или друго произведение на изкуството е толкова безсмислено, колкото да се ядосваш на някоя бананова кора. Част от привържениците му обаче отиваха в другата крайност, сравнявайки творчеството му с най-великите открития на човешкото познание, като например откритието на пеницилина. Според тях Полок и групата художници около него са на прав път и трябва да бъдат подкрепяни. Светът трябва да следи развитието им със затаен дъх.
В крайна сметка всичко това се превръща в сензация, особено по отношение на парите и славата. Но същевременно е и адска шумотевица за един скромен и невинен човек, какъвто е бил Джаксън Полок от Коуди, Уайоминг. В онази автомобилна катастрофа той умира млад, пиян и по всеобщо мнение — дълбоко нещастен. По своя вина, а според мнозина — и по свое желание. Не познавах този човек, но бих си позволил да предложа един епитаф за скромния му паметник в гробището на Грийн Ривър:
ТРИМА СА МНОГО
(Постепенно осъзнах, че боите за рисуване и оръжията имат доста общо помежду си. И двете предлагат на притежателите си изненадващо много възможности, при това добри.)
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Чуйте това:
Независимо къде се намирам, независимо дали имам ясна представа къде се намирам и какви неприятности имам, аз постигам състояние на блажено спокойствие в мига, в който застана на брега на някакъв естествен воден басейн. Няма значение какъв е този бряг — на поточе или океан. Защото чувам шепота му: „Сега вече знаеш къде се намираш. Сега вече знаеш накъде да вървиш. Скоро ще си бъдеш у дома“.
Това е така, защото съм изградил първата си представа за света на брега на езерото Максинкуки в северната част на Индиана, през лятото, като невръстно дете. Това езеро се намира по средата на пътя между Чикаго и Индианаполис, където живеехме през зимата. Дълго е пет километра, широко около четири, бреговете му представляват затворен овал. По тази причина, независимо на коя точка от брега се намирах и в коя посока вървях, аз винаги можех да стигна у дома. Това вероятно ме е карало да се чувствам като Марко Поло, особено сутрин, когато планирах поредното приключение сред природата.
Да, така е. А сега питам читателя на тези редове — моя неразделен сътрудник във всичките ми начинания: нима твоето разбиране за време и пространство, а и за предопределението на съдбата, не е свързано с най-ранните ти представи за географията, с правилата, благодарение на които винаги се завръщаш у дома? Нима, дори когато грешиш, не си бил тласкан от непоколебимата увереност, че си на прав път и ще се прибереш жив и здрав у дома?
Затвореният овал на езерната брегова линия със сигурност щеше да ме отведе не само до неотопляемата семейна хижичка на ръба на скалата, но и до още четири подобни постройки наоколо, пълни с роднини на семейството. Най-възрастните са от поколението на баща ми, те също са прекарвали летата на своето детство край Максинкуки, въобразявайки си, че са преки потомци на индианците от племето Потаватоми. Имали са дори име на своето малко племе — нещо от сорта на Ептамаян-хоис… От време на време баща ми — зрял и сериозен мъж, изведнъж извисяваше глас и викаше: „Ептамаян-хоис?“ На което някой от братовчедите му, стиснал въдицата в пропускащата вода лодка, или пък сестра му, излегнала се с книга в ръка в хамака, отговаряха: „Я! Ептамаян-хоис!“ Какво означаваше това? Една чиста безсмислица, останала от детството им. Бог знае защо реших, че това е немски и направих опит да си го преведа. Ето какво се получи: „Косят ли сено абатите? Да! Абатите косят сено!“