Както и да е. Предполагам това няма нищо общо с факта, че след потаватомите по тези земи са живели и ептамаяните. Но по някое време са изчезнали без следа, нищо в околностите на Максинкуки вече не сочи за тяхното присъствие.
Тъжен ли съм? Не, съвсем не. Всичко, свързано с това езеро, е останало дълбоко запечатано в съзнанието ми, вероятно защото по онова време съзнанието ми е било девствено и жадно за знания. И ще остане там до края на живота ми. Нямам желание да се разходя дотам, защото то е в главата ми. Миналата пролет стана така, че го зърнах от височина десетина километра — бях на борда на самолет, който ме пренасяше от Луисвил до Чикаго. Нищо не ми трепна. Сякаш гледах някакво засъхнало парченце кал през микроскоп. Това долу не беше истинското Максинкуки, истинското беше в главата ми.
Когато бях на единайсет, за пръв път преплувах Максинкуки по цялата му четирикилометрова ширина. В компанията на сестра ми — шест години по-голяма от мен, и на брат ми — девет години по-възрастен, седнали в пропускащата вода лодка да ме окуражават и пазят. Сестра ми почина преди трийсет години, а брат ми — известен метеоролог, все още си е жив и здрав и продължава да бълнува за облаците и електрическите заряди в атмосферата. Времената се менят, но моето езеро — не.
Ако бях се заловил да пиша роман или пиеса за Максинкуки, непременно би се получило нещо в стила на Чехов. Защото това, което е останало в главата ми, са битките на няколко наследници с кръвна връзка помежду си за парче земя, което техните наследници, пръснати по света, изобщо не поглеждат. Нашата хижа — обща собственост на баща ми, брат му и сестра му, беше продадена в края на Втората световна война. Новият собственик бе достатъчно любезен да отложи встъпването си във владение с една седмица и по този начин аз — току-що уволнен от армията и току-що встъпил в брак, получих възможност да заведа булката си на кратко сватбено пътешествие там. Той беше концертмайстор във филхармонията на Индианаполис, без съмнение романтичен човек. Жена ми се казваше Джейн Кокс и произхождаше от семейство със стари английски корени. Веднага след бракосъчетанието ми призна, че някакъв роднина откровено я запитал: „Наистина ли искаш да се свързваш с тези шваби?“
Днес и Джейн вече е на небето, също като сестра ми. По време на сватбеното пътешествие ми четеше откъси от „Братя Карамазови“ — според нея най-великия роман на света. Признавам, че това четиво беше особено подходящо за прощална визита на стара семейна собственост, тъй като в него се говори за душевното състояние на хората, а не за някакви си там недвижими собствености…
Беше студено, но слънчево. Беше в края на есента.
Излязохме със старата, пропускаща вода лодка, която бях кръстил „Бъраликър“ — комбинация от първите срички на имената ни — Бърнард, Алис и Кърт. Излишно беше да изписваме това име на борда, тъй като всички в околността знаеха, че старото корито се казва „Бъраликър“.
— На единайсетгодишна възраст преплувах езерото — похвалих се на Джейн аз.
— Вече си ми го казвал — отвърна тя.
— Може и да не ми вярваш, защото на твое място аз не бих повярвал — рекох. — Но брат ми и сестра ми ще го потвърдят…
Между другото, Джейн също беше писателка. Миналата есен излезе от печат книгата й „Безкрили ангели“, в която се разказва как сме отгледали децата си в Кейп Код. Посмъртно издание, видяло бял свят точно четирийсет и две години след сватбеното ни пътешествие.
По време на споменатото пътешествие тя ме попита какво е било влиянието на Военната академия „Кълвър“ върху детското ми съзнание, въпреки че никога не бях споменавал за академията пред нея. Тя се намираше в началото на езерото и даваше хляб на цялото градче, носещо същото име — Кълвър. Беше нещо средно между Уест Пойнт и Анаполис, само че в умален мащаб. Разполагаше с кавалерийска рота и цяла флотилия платноходки, всяка година се организираха шумни паради. Един древен топ гърмеше всяка вечер, на залез слънце, за да отбележи края на деня.
— Мислех си за нея, само когато гърмеше топът — признах аз. — И се молех никога да не попадна там. Мразя да ми крещят, мразя униформите…
По време на сватбеното ни пътешествие видяхме един гмурец, който изскочи от водите на езерото Максинкуки и нададе отчаян, почти налудничав крясък.