Едва сега си давам сметка, че отговорът ми е трябвало да бъде: „Я! Ептамаян-хоис!“
В Кейп Код живях двайсет години. В съзнанието на децата ми положително е останал дълбок спомен от пристанището Барнстейбъл и приливите, които запълваха с вода една дълбока пукнатина в земната повърхност и която се наричаше Когинс Понд. Беше остатък от ледниковия период и се намираше на някакви си двеста метра от къщата ни. Между другото, тази къща все още принадлежи на фамилията, децата ми са нейни съсобственици по силата на краткото завещание от страна на майка им, в което са включени и евентуалните приходи от продажбата на книгата, за която вече споменах. Едно от тях — художничката, живее там целогодишно, заедно със съпруга си и внучето ми. Другите наследници редовно ходят там, най-често през лятото…
Техните деца също се учат как да се приберат у дома на залез слънце, независимо дали бродят из пристанището, край блатото Когинс или околностите му, пълни с подвижни пясъци. Тези деца са много, въпреки смесения си произход говорят само един език, но това едва ли им пречи да измислят свои думи… Думи, които не фигурират в никакви речници.
Ето ви една от последните думи, които могат да се прочетат в „Братя Карамазови“: Ура!
(Тези редове също бяха публикувани в „Аркитекчъръл Дайджест“. Обичам да пиша за това издание, защото баща ми и дядо ми са били архитекти. Появата ми в тяхното професионално списание е нещо като опит да установя връзка с тях, начин да обясня на призраците им, че ако татко ме бе побутнал мъничко, днес аз с положителност щях да бъда част от дългата редица архитекти на щата Индиана, които носят фамилията Вонегът. На практика и в момента има един млад архитект, който се казва Вонегът. Това е Скот, синът на брат ми Бърнард, който работи във Върмонт. Но този щат няма нищо общо с Индиана, а Скот не може да е това, което бих бил аз — партньор и съдружник на баща си.)
ПЕТА ГЛАВА
Не познавам дядо си — архитекта Бърнард, но зная едно: той толкова силно ненавиждал родния Индианаполис, че с облекчение умрял там, докато бил все още сравнително млад. Предпочитал Ню Йорк и Европа, където прекарал голяма част от младините си. Предполагам, че би се радвал на своите внуци, които вечно са мечтали да бъдат някъде другаде, да речем в красивия Дрезден на Елба…
Вече имах възможност да спомена, че баща ми беше съгласен да се запиша в колеж само при условието, че уча химия. Щях да бъда много поласкан, ако към химията бе прибавил и архитектурата.
(Господи! Колко много психологическа хамалогия съм свършил, при това толкова рано! Вече обясних защо изпитвам таен страх от жените и защо в момента, в който разговорът се насочва към архитектурата, устата ми се разтяга в гузна усмивка.)
На панихидата на великолепния писател Доналд Бартелм (който положително е съжалявал, че умира, защото покоряваше връх след връх) споменах, че между нас е съществувала тайна връзка — сякаш и двамата имаме естонски произход или, да речем, дедите ни са обитавали остров Фризия. (Това май беше през ноември 1989-а). С Бартелм действително се познавахме от много години, но никога не сме били особено близки. Ала когато очите ни се срещаха, в тях неизменно проблясваше нещо особено, сякаш и двамата си давахме сметка за тайната връзка помежду ни и за нейните последици.
Ето я тази връзка: и двамата бяхме синове на архитекти.
Тя обясняваше защо и двамата сме агресивно нетрадиционни разказвачи, макар прекрасно да знаем, че литературната конвенция е израз на любезност по отношение на читателя и няма причина да бъде отхвърляна с презрение. (За разлика от останалите форми на изкуството, литературата изисква от своите любители да бъдат и изпълнители. Прочитът на писаното слово е представление и всички усилия на писателя да улесни участниците в това представление са добре дошли. Или, иначе казано, има ли смисъл да се пише симфония, която не може да бъде свирена дори от нюйоркската филхармония?) Но като синове на архитекти, ние с Бартелм правехме всичко по силите си да превърнем в действителност мечтата на всеки архитект: да проектира уникална, невиждана сграда, която на един етап обаче се оказва абсолютно негодна за обитаване.
Тежки са загубите сред американските писатели, които обичам. (Специалистите, които изчисляват премиите в животозастрахователните компании, вероятно ще се изненадат от това изявление, направено от мъж на шейсет и седем години.) Панихидата на Бърнард Маламъд, починал на седемдесет и една, се състоя само четири дни след тази на Бартелм. (Аз я пропуснах, защото се разболях. Ако бях там, със сигурност щях да прочета на глас някой откъс от книгите му.) Но всичките ми летни съседи от Лонг Айланд бяха там: Джеймс Джоунс, Нелсън Алгрен, Труман Капоти и Ъруин Шоу… Вероятно защото Бартелм беше най-младия и с най-малко причини да поеме по вечния си път. Годините му бяха едва петдесет и осем. (Средната възраст на американците, загинали по време на Втората световна, беше двайсет и шест, а във Виетнам — двайсет. Какъв срам, Господи, какъв срам!)