Нелсън Алгрен доживя до седемдесет и две (също като баща ми). Ето какво съм казал за него в предговора към поредното издание на книгата му „Утрото никога не дойде“ (издателство „Фор уолс, ейт уиндоус“, 1987): "Според записките в дневника на съпругата ми Джил Кременц, младият писател от англо-индийски произход Салман Рушди ни е посетил за обед на 9 май 1981 година, в къщата ни в Сагапонак, Лонг Айланд. Великолепният му роман „Деца на нощта“ беше току-що издаден в САЩ. Рушди каза, че най-интелигентният критически отзив за книгата бил дело на Нелсън Алгрен и той много би желал да се запознае с него. На което отвърнах, че ние се познаваме с Алгрен, тъй като Джил го бе снимала няколко пъти, а аз съм чел лекции с него на курсовете за писатели, организирани от Университета на Айова през 1965-а, когато и двамата бяхме без пукната пара. Тогава съм бил на четирийсет и три, а Алгрен — на петдесет и шест.
После добавих, че Алгрен е сред малцината ми познати писатели, които умеят да говорят наистина увлекателно. Като пример за това предложих забележката му в момента, в който го представих на чилийския писател Хосе Доносо: „Сигурно е много интересно да живееш в една толкова дълга и тясна страна“…
Рушди е истински късметлия — продължих, — тъй като Алгрен живее само на няколко мили северно от нас — в Саг Харбър, където Джон Стайнбек прекара последните дни от живота си, — а на всичкото отгоре точно същия следобед бе организирал малък коктейл у дома си. Предложих да му завъртя един телефон и да му кажа, че ще заведем Рушди, а там Джил ще им направи снимки. На двама писатели, които пишат предимно за бедните… След което добавих, че това е първият, а вероятно и последният прием, организиран от Алгрен. Защото въпреки славата си, той си бе останал един беден човек, който живее сред бедните, най-често сам. Поне в Саг Харбър живееше сам. Съвсем наскоро се беше оженил отново, но новата му жена остана в Айова Сити, а бракът им имаше продължителността на сапунен мехур. От страст към писане, четене и хазарт не му оставаше време за изпълнение на съпружеските задължения.
Споменах, че Алгрен винаги е бил огорчен от нищожното заплащане на колосалния си труд, особено от размера на правата за филмиране на „Човекът със златната ръка“ — шедьовърът на живота му. Същият филм, с Франк Синатра в главната роля, донесе на създателите си милиони долари, но нито цент на Алгрен. По този повод го чух да казва: „Аз съм най-големият голтак в историята на американската литература“.
Приключихме с обяда и аз набрах номера на Алгрен. Насреща вдигна някакъв мъж и каза:
— Полицейски участък Саг Харбър.
— Извинете — рекох. — Сбъркал съм номера.
— А кого търсите? — попита мъжът.
— Нелсън Алгрен.
— Това е неговата къща, но господин Алгрен е мъртъв — поясни човекът. Сутринта бе получил сърдечен удар.
Погребан е в Саг Харбър, без вдовица и наследници, на стотици мили от Чикаго, Илинойс — градът, който го беше дал на света и с чиято измет се бе идентифицирал цял живот. Подобно на Джеймс Джойс, и той беше напуснал родните краища, веднага след като бе описал съседите си като не толкова възпитани и интелигентни хора, колкото би им се искало да изглеждат…
Само няколко седмици преди смъртта му бе избран за член на Американската академия за литература и изкуство — от комисия, в която участвах и аз. Тази почит, между другото, остана недостъпна за цял куп великолепни писатели, между които Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу. Но за Алгрен тя съвсем не беше първата. В средата на века, на върха на славата си, той печелеше награда след награда със своите разкази, най-престижната между които бе Националната награда за художествена литература… А само няколко години преди смъртта си бе удостоен с Медал за литературни постижения от Американската академия за литература и изкуство. И това стана далеч преди да бъде избран за член на въпросната академия. Между малцината, удостоени с този медал, личат имената на титани като Уилям Фокнър и Ърнест Хемингуей…
Реакцията му беше направо безочлива. По онова време все още живееше в Чикаго. Лично аз го потърсих по телефона и го помолих да дойде в Ню Йорк за церемонията по награждаването, споменавайки, че Академията поема всичките му разноски. На което той отсече: „Съжалявам, но на същата дата имам ангажимент в един дамски клуб“…