О. — На Нанси Рейгън.
В. — Кой от недостатъците на хората осъждате най-силно?
О. — Социалният дарвинизъм.
В. — Каква кола карате?
О. — Хонда акорд, модел 88-а година.
В. — Коя е любимата ви миризма?
О. — Онази, която се разнася от задната врата на пекарната.
В. — Коя е любимата ви дума?
О. — „Амин“.
В. — Коя е сградата, която най-много харесвате?
О. — Централата на „Крайслер“ в Манхатън.
В. — Коя дума или фраза използвате най-често?
О. — „Извинете“.
В. — Кога и къде сте се почувствал на върха на щастието?
О. — Беше преди десетина години. Финландският ми издател ме заведе в един малък хотел, разположен на границата с вечно замръзналите земи в страната му. Излязохме да се поразходим и попаднахме на храсти с узрели къпини, които бяха замръзнали направо на клонките. Топихме ги в устата си. Изпитах чувството, че нещо някъде иска да сме щастливи точно там и точно в този момент…
В. — Как бихте си пожелал да ви настигне смъртта?
О. — В самолетна катастрофа на връх Килиманджаро.
В. — Какъв талант най-много бихте искал да притежавате?
О. — Да свиря на чело.
В. — Кой според вас е божият дар, който най-малко ценим?
О. — Зъбите.
ПЪРВА ГЛАВА
Не че сте го искали, но ще ви предложа едно последствие, един резултат, от книгата „Връбница“, издадена през 1980 година. Тя представлява сборник от мои есета и речи, придружени от кратък автобиографичен коментар, който играе ролята на съединителна тъкан, а ако щеше — на бинтове и шини… Тук отново се сблъскваме с реалния живот и изказаните мнения доста приличат на онова голямо и невероятно на външен вид животно на доктор Зевс — великия детски писател и илюстратор, — което прилича на облеск, на гринч или пък на лоракс… С други думи, не прилича на нищо.
Или може би на еднорог, който не е измислен от Зевс.
(Истинското име на доктор Зевс е Тиодор Гейзъл. Роден е през 1904-а, а аз — през 1922-а).
През 1940 година, като студент в Корнел, аз станах член на едно братство, известно с името Делта Епсилон. В приземието на заеманата от него сграда имаше бар, чиито стени бяха изрисувани от доктор Зевс. Бяха изпълнени с креда, далеч преди аз да се появя там. А някакъв художник сред братята се бе погрижил да ги направи по-ярки и по-трайни, повтаряйки ги с боя…
(За онези, които не познават рисунките на доктор Зевс — те изобразяват животни с неизброим брой крайници, с невероятни уши, носове и опашки, обикновено нарисувани в ярки цветове — такива, каквито понякога се явяват в кошмарите на болни от делириум тременс. От личен опит зная, че болните от ДТ най-често виждат плъхове.)
Доктор Зевс е от Дартмът, но не е бил студент там. Стените на кръчмата изрисувал по време на продължителен запой в Итака, заедно с приятеля си Хю Трой, който бил от Корнел, също художник, но и студент. Трой бил известен с многобройните си номера и шеги (без пари — само pro buono publico, тоест — в името на майтапа). Той беше чест гост на някогашното си братство, особено през първата година на моето следване. С ушите си съм чувал невероятните му истории.
Например тази, при която опразнил един вагон на метрото в Ню Йорк, като помолил група свои приятели да се качват вътре три спирки подред и да се преструват, че не се познават. Това станало в малките часове след Нова година. Всеки от конспираторите носел в ръка копие от „Дейли Нюз“, обърнато така, че да се чете изписаното с едри букви заглавие на първа страница: ХУВЪР СИ ОТИВА, ИДВА РУЗВЕЛТ. Трой запазил тези вестници отпреди година, когато Рузвелт взел съкрушителна победа на президентските избори. (Предполагам, че това е станало в началото на 1934-а. По време на четвъртата година от Голямата депресия, когато съм бил на единайсет.)
При друг случай Трой купил една скамейка — от онези, които поставят в парковете. Разбира се, взел и фактура… После двамата с някакъв приятел я сложили в Сентръл Парк и зачакали появата на патрулен полицай. Когато това станало, двамата грабнали скамейката и побягнали. Полицаят, разбира се, започнал да ги преследва. А когато най-сетне ги настигнал, Трой спокойно му показал фактурата си. Този номер правили толкова често, че накрая всички ченгета в района знаели кой е собственикът на пейката и ги оставили на мира. Тогава Трой и приятелят му започнали спокойно да изнасят скамейки, които били собственост на общината. Трупали ги на някакво закътано местенце в парка, събрала се доста внушителна купчина.
Признавам, че дори тогава (когато все още се намирах в „салатената“ фаза на развитието си — тоест бях доста зелен в преценките си) това ми се струваше доста тъп номер. Много труд за нищо. Но слушах Трой с подобаваща доза уважение, тъй като не забравях, че съм попаднал в престижния колеж направо от някаква скапана гимназия в Индианаполис и хората очакват от мен да развия известна доза изтънченост. (Ако бях отишъл да уча в Университета на Индиана, Пардю, Уобаш или Депоу, днес може би щях да бъда конгресмен или поне сенатор.)