Спирам с предговора дотук. Знам твърде малко неща за сексуалния живот на Алгрен (между другото, и за своя…). От „Симон дьо Бовоа“ на Деирдре Беър (издателство „Самит“, 1990) научих, че моят колега и приятел е помогнал на госпожица Дьо Бовоа да постигне първия си оргазъм. (Единственият човек, на когото аз съм помогнал да постигне първия си оргазъм, е моя милост.) В Айова Сити Алгрен говори за тази жена като за „мадам Дрън-дрън“, вероятно разгневен от факта, че е разгласила връзката им.
Написах предговор към сборник разкази от Бъд Шулбърг, а също така и една дълга ода за възхвала по повод 80-годишнината на Ърскин Колдуел. (Оставаха му още три години.) След което неволно размених ръкописите, но май така стана по-добре. Помня, че и в двата изразявам удивление от кратката история на американската литература, в която границата между „старото“ и „новото“ поколение творци лежи в рамките на мизерни двайсетина години. Когато аз самият станах професионален романист, писатели като Ъруин Шоу, Нелсън Алгрен, Уилям Сароян, Джон Чийвър, Ърскин Колдуел, Бъд Шулбърг и Джеймс Т. Фаръл ми изглеждаха древни като Марк Твен и Натаниел Хоторн. А после, в рамките само на няколко години, аз станах приятел с всички тях… И защо не? С изключение на Колдуел, повечето бяха на годините на Бърнард, по-големия ми брат. (Никога не съм се срещал с Джон Стайнбек, но познавам вдовицата му Илейн, която е горе-долу на годините на покойната ми сестра.)
За тази концентрираност на американската литературна история несъмнено са виновни модерните времена с тяхната войнствена интензивност. Животът ни се определя от бърза смяна на възходи и падения, а войните, които водим, са радикално различни както по своите цели, така и в технологическо отношение. Жена ми Джил отразяваше Виетнамската война като професионален фотограф. Но за младите хора, чиито книги илюстрира в момента, тази война положително изглежда водена преди хиляда години.
И с мен беше същото. По време на Голямата депресия, когато се оформят писатели като Стайнбек, Сароян и Алгрен, Първата световна война (оформила Ърнест Хемингуей) положително ми се е струвала отдалечена на хиляда години, но в същото време аз познавах вдовицата му Мери, а той самият е роден след чичо ми Алекс, който постъпва в Харвард, само защото по-големият му брат е станал студент в МИТ. (Разбира се, Хемингуей умира доста преди него.)
— Не познавах Хемингуей — обявих аз пред група изследователи на творчеството му, събрали се преди две години на семинар в Боа, Айдахо. — Той е двайсет и три години по-възрастен от мен и ако беше жив, днес щеше да е на деветдесет. Но между нас има много общи неща: и двамата сме родени в Средния Запад, и двамата сме започнали като репортери, бащите ни са били луди по оръжията, ние — по Марк Твен, а на всичкото отгоре сме деца на самоубийци.
Не ми е известно Хемингуей да е отделял внимание на американските писатели от моето поколение. Зная, че Норман Мейлър му е пратил един екземпляр от „Голите и мъртвите“ веднага след публикуването на романа, но пакетът му бил върнат по пощата неотворен. В същото време Хемингуей подлага на рязка критика Ъруин Шоу, защото „дръзнал да се мери с Толстой, като пише за гледната точка на двете страни-участнички в една война“. Става въпрос за „Младите лъвове“. Известни са ми само двама писатели от моето поколение, които са получили похвала от този човек — Нелсън Алгрен, грубиянът от Чикаго, който дружи с боксьори и комарджии; и Ванс Буржали — запаленият ловец, който взел участие във Втората световна война точно с длъжността, която имал Хемингуей през Първата — цивилен шофьор на линейка, придаден към една бойна рота…
Джеймс Джойс, авторът на „Оттук до безкрайността“, стрелец още от мирно време, заяви пред мен, че не възприема Хемингуей като истински войник, защото никога не е изкарал действителна бойна подготовка. По време на Гражданската война в Испания, а след това и по време на Втората световна, Хемингуей нито е получавал заповеди, нито е издавал такива. Ходил е където пожелае, тръгвал си е когато пожелае. Дори германските подводници в Карибите е преследвал със собственото си корабче, за своя сметка.
Той беше блестящ военен репортер — един от най-добрите на света. Такъв е бил и Толстой, но за разлика от Хемингуей, той е бил истински войник…
Съединените щати се включват в Първата световна на толкова късен етап, че рядко може да се срещне американец, който е в състояние да разказва достоверни неща за войната, а едновременно с това да е получил рани в нея. Точно такъв човек е бил Хемингуей. А още по-рядък екземпляр е бил по време на Гражданската война в Испания, за която започва да пише още в средата на трийсетте.