Но след Втората световна нещата се променят. Милиони от нас се бият в различни точки на света, никой вече няма нужда от военните разкази на Хемингуей, защото всичко сме изпитали на гърба си. В същото време Джоузеф Хелър ми призна, че ако не е била Втората световна, днес с положителност би си изкарвал хляба в някое химическо чистене.
Хелър, разбира се, е авторът на „Параграф 22“ — една далеч по-силна и по-търсена днес книга, ако я сравняваме със „Сбогом на оръжията“ и „За кого бие камбаната“. Ключовата думичка в цялата тази тирада е ДНЕС.
Без всякакво съмнение Хемингуей е първокласен творец, с възвишена като Килиманджаро душа, достойна за уважение и възхищение. Но тематиката, на която пише — борби с бикове, почти забравени войни и стрелба по животни за удоволствие — вече го прави доста труден за прочит. Времената са такива. Днес ние сме обладани от грижите за опазване на природата, искаме хуманно отношение към животните, не се интересуваме от тъй нареченото „военно изкуство“…
Колко от нас биха изпитали удоволствие днес от пасажа, който се изкушавам да ви цитирам? Става въпрос за един репортаж на Хемингуей от цикъла „Зелените хълмове на Африка“, в който се описва действителен лов на лъвове отпреди петдесет и три години. Ето го: „… Ех, ако можех да убия само един!… Това ще ми донесе чувство на безкрайно удовлетворение! Зная, че няма да стрелям, преди да съм абсолютно сигурен, че ще го убия. Вече съм убил три лъва и зная какво е, но този тук ме кара да изпитвам невероятна възбуда…“ Представете си някой наш съвременник да се хвали, че е убил три лъва и изпитва луда възбуда от предстоящото убийство на четвърти…
Ванс Буржали — другият уважаван от Хемингуей съвременен американски писател, ми даде съвсем точно определение на лова. „Колкото по-едър е дивечът, толкова по-извратена е душата на ловеца“, заяви той. А ето какво е отношението към лова на едър дивеч днес: редица специалисти предупреждават, че последният слон в Източна Африка ще изчезне в рамките на следващите осем години — от глад или от ръката на нелегален трапер, който иска бивните му…
За борбата с бикове ще добавя само едно: тя е толкова непопулярна в тази страна, че много хора я смятат за незаконна. В случая е излишно да добавям „днес“. В САЩ борбата с бикове се е смятала за незаконна далеч преди раждането на Хемингуей. Парадоксалното тук се съдържа във факта, че аз самият продължавам да харесвам точно тези негови разкази. Може би защото са безкрайно далеч от личните ми вкусове и предпочитания и аз ги възприемам като етнография, като отчет на един изследовател на обществото, спрямо когото изобщо не се чувствам отговорен…
Тук бързам да добавя, че неодобрението, което изпитвам днес към предпочитаната от Хемингуей тематика, изобщо не се отразява на задоволството и възхищението, което изпитвам към начина, по който този човек открива силата и красотата на простия език. Вземам един съвсем произволен пасаж от разказа му „Голямата река с две сърца“:
„… Ник облегна гръб на обгорения дънер и запали цигара. Раницата му лежеше върху дънера с провиснали, готови за обрамчване ремъци, леко хлътнала там, където е опирала в гърба му. Ник седеше и пушеше, а очите му бавно обхождаха местността. Нямаше смисъл да вади картата. От положението на реката знаеше точно къде се намира.
Пушеше с протегнати крака. Един скакалец скочи на вълнения му чорап. Беше черен. Подобно на всички скакалци, които бе вдигал във въздуха по време на дългия си преход…“
(Скакалците са черни, защото целият район е станал жертва на горски пожар. А насекомите бързо са сменили окраската си, тласкани от инстинкт за самосъхранение.)
Тук няма никаква опасност от повторение. На колко от вас е втълпявано в главите, че никога не бива да повтаряте думите в един и същ параграф? Ясно е, че тези съвети са били погрешни. Между другото, най-голямата дума в горния пасаж е „скакалец“. Достатъчно голяма! А най-силната — „черен“. Достатъчно силна!
Когато преподавам техника на писането, аз честно заявявам, че никой няма да прочете разказ, в който не се случва нещо интересно. Но в най-добрите разкази на Хемингуей — „Чисто и светло“ и пак „Голямата река с две сърца“ — на практика не се случва нищо интересно. Как е възможно това? Благодарение на четката… Ако Хемингуей беше художник, бих казал, че макар и да не харесвам избора на тематиката му, аз изпитвам огромен респект към четката му…
Ама и аз съм един! Той просто е това, което днес разбираме под общото понятие „овехтял“. Да, точно така. Това чака и всички нас, преживели собствените си времена на ентусиазъм и бурни страсти. Каквото се е случило на Хемингуей се е случило и на нас или предстои да ни се случи, независимо дали сме писатели, или не. То е неизбежно, затова не трябва да сме строги към тези, на които вече се е случило. Акулите почти винаги докопват големите марлини — тоест големите истини, с които ние сме толкова горди на младини…