Вече назовах една от акулите, която отхапа парче от марлина на Хемингуей — това е Движението за защита на природата. Друга такава акула е феминисткото движение. Мисля, че няма смисъл да се разпростирам по този въпрос. На всички е ясно, че от известно време насам идеята „дамите се възхищават от мъжете, практикуващи кървави спортове“ изобщо не върви…
Макар да се появява все по-рядко в учебните програми на колежи и университети, Ърнест Хемингуей продължава да се радва на широка популярност. Защото когато за творчеството на някого е казано и написано всичко, преподавателите са тези, които поддържат неговата литературна репутация или пък я изпращат в забвение. На един етап от общественото развитие Ърнест Хемингуей е символ на страната — нещо като „Дженерал мотърс“ или „Ню Йорк Таймс“. Помислете си само: едно човешко същество стига до величието на най-утвърдените институции! Спомнете си за Хариет Бийчър Стоу. Понякога печатаното слово има и такава огромна сила!
Съвсем наскоро имахме случай отново да се уверим в силата, за която става въпрос. За съжаление по един доста трагичен начин. Имам предвид Салман Рушди, който прояви неблагоразумието да напише една книга, превърнала го във втория по известност мюсюлманин в света и опълчила срещу него цялата огромна маса на правоверните, която яростно иска смъртта му.
Преди две десетилетия един самотен писател нанесе тежък удар на съветската империя. Удар, който може да се сравни с масирана военна атака от страна на врага. Говоря за Александър Солженицин, но веднага си давам сметка, че се отклонявам от темата. Защото значението на Стоу, Солженицин и бедния Салман Рушди в очите на света се определя единствено от стремежа им да се противопоставят на онези части от обществото, които всеки от нас идентифицира без никакъв труд. За известен период от време и Хемингуей се радва на тяхната известност, при това без да си е създал непримирими врагове и без да призовава към някакви промени. Широко рекламираният му антифашизъм (поне на книга), практически не е нищо повече от повърхностни декларации на момченце с розови бузки, в които няма нито задълбоченост, нито вътрешно убеждение.
Тогава откъде идва необичайната популярност на този човек? Защо за определен отрязък от време той е уважаван като Солженицин, Стоу и бедния Рушди? Защо го смятат за институция като „Дженерал мотърс“ и „Ню Йорк Таймс“? Ще ви кажа. Всичко това се дължи на мъжкарското му поведение. На вярата му в истинското мъжко приятелство, при това във време, когато представителите на „силния“ пол както тук, така и в Европа, повече от всичко на света се страхуват да не би някой да ги вземе за хомосексуалисти…
Веднъж запитаха известната антроположка Маргарет Мийд, която е изследвала мъже, жени и деца с всякакъв социален статут, кога мъжете са най-щастливи. След известен размисъл тя отвърна: „Когато тръгват на лов без жени и деца, които да се мотаят из краката им“. Аз мисля, че този отговор е верен, а вие? Преди години, когато войната също е била един вид лов, вероятно и тя е предизвиквала щастие от този род. Към това бих добавил, че позволението, което мъжете са получавали от своите жени и деца за този вид забавление, е било основната съставна част на изпитаното от тях щастие…
Тук не става въпрос за хомосексуалност в клиничния смисъл на думата. Много бих желал да засегна и нея, но това ще стане на друго място. Когато говорим за мъжкото приятелство, за обичта на един мъж към друг мъж, която се ражда с опасностите — най-голямата награда за героите на Хемингуей, — аз не намеквам, че Ърнест Хемингуей е бил хомосексуалист. Той не е бил такъв, изобщо не е нужно да допускаме подобна вероятност. Достатъчно е да попитаме Марлен Дитрих, която е все още жива и все така хубава. Какви крака, Господи!
Когато бях за последен път в Боа, пак като лектор, срещнах една изключително приятна жена с особено чувство за хумор по отношение на мъжете. Съпругът й беше тръгнал на лов с приятели, въоръжен до зъби и отрупан със специална екипировка. А тя се смееше. Беше убедена, че за да покажат обичта си един към друг, мъжете трябва да са някъде навън, да пият и да убиват нещо. Според нея е смешно да влизаш в такива разноски и да хабиш толкова много време, за да демонстрираш едно толкова просто чувство като обичта. Това ми напомни определението за лова на патици, което чух от устата на Ванс Буржали: все едно да застанеш с дрехи под студен душ и да късаш двайсетдоларови банкноти…