Тук трябва да вмъкна и едно признание: по време на войната аз също носех оръжие и съм изпитвал чувството на обич, за което говори Хемингуей. Страхотно е…
Но стига по този въпрос. Смутен съм.
Малцина са писателите на зряла възраст, които са наясно какво още им предстои да свършат, с Божията помощ, както е бил наясно Хемингуей. Аз положително не съм от тях и никога не съм бил. На трийсет и девет, с още двайсет и три години пред себе си, той казва, че се надява да напише още три романа и двайсет и пет разказа. На този етап вече е издал всичките четирийсет и девет великолепни разказа, с които оставя дълбока следа в историята на литературата. Не написва споменатите двайсет и пет, които се надява да напише. Не написва нито един.
До този момент е издал четири романа: „Пролетни течения“, „Слънце изгрява“ — тези двата го правят световно известен, „Сбогом на оръжията“ — роман, който го утвърждава като писател от планетарен мащаб, и „Да имаш и да нямаш“ — една доста по-слаба книга. Изпълнява договора, който сключва със себе си, и добавя още три романа: „За кого бие камбаната“, „Отвъд реката, сред дърветата“ и онази малка книжка, която заслужено му носи Нобеловата награда за литература — „Старецът и морето“…
В тази, последната, естествено се говори за онова, което акулите правят с марлина на един старец. От гледна точка на възрастта, Хемингуей пише тази книга, когато все още е далеч от старостта, но очевидно вече се е чувствал стар…
През 1954 година той е удостоен с Нобеловата награда, следват седем години мълчание. След което той създава един истински, макар и ужасен шедьовър — опира дулото до челото си и натиска спусъка. Струва ми се, че този човек е възприемал живота си като най-хубавия от всичките си разкази. Ако наистина е така, изстрелът може да се възприеме като една особена типография, като точка, като онази малка думичка „край“, която поставяме и под най-гениалното си произведение…
Всичко това ми напомня за самоубийството на един друг американски гений — Джордж Ийстман, изобретателят на фотоапаратите „Кодак“ и ролковото филмче, създател на компанията „Ийстман Кодак“. Той се застреля през 1932 година. В предсмъртното писмо на този физически и психически здрав човек пише това, което по всяка вероятност е чувствал и Ърнест Хемингуей: „свърших си работата“…
Благодаря за вниманието.
(След тази реч ни натовариха в един жълт училищен автобус и ни закараха в някакъв испански ресторант.)
Хемингуей е членувал в институцията, която днес се нарича Американска академия за изкуство и литература. Създадена през 1898 година, днес тази институция има горна и долна камара, наречени „академия“ и „институт“. В академията членуват избрани чрез гласуване личности, а в института са редовите сътрудници, все едно че са на заплата. (Самият аз съм РПК, вероятно защото досието от РОТС продължава да ме преследва.) Труман Капоти успя да влезе в горната камара, Ърскин Колдуел — също. Благодарение на учтивото „наздраве“, което предлагаше на всички свои другари по маса, Нелсън Алгрен успя да се вмъкне в долната камара. Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу умряха без да станат членове — явно им липсваше нещо, което бе нужно на нашата организация…
В едно кратко интервю за „Читателите на Джеймс Джоунс“ (Бърч Лейн Прес, 1991) го наричам Толстой на американските пехотинци по време на последната справедлива война, но това беше във вече изчезналата „ера на обикновения човек“. Той бе именно такъв човек — обикновен, но едновременно с това и гений. Наистина.)
Членството беше резултат на чиста случайност. Просто защото номинацията и гласуването бяха в ръцете на лунатици — тоест на онези художници, писатели и музиканти, които вече бяха членове на Академията. Тях хич ги няма в бумащината, свързана с този процес, всички без изключение са страшно разсеяни, освен това завиждат на чуждите успехи. И тъй нататък, и тъй нататък… На всичкото отгоре постоянно се пазарят. В смисъл, че писателят обещава да гласува за някой музикант или художник, на когото дори името не е чувал, само ако колегата му насреща гласува за писател, чието име никога не е чувал…
Понякога си мисля, че Американската академия за изкуство и литература изобщо не трябва да съществува. Защото тя има властта не само да оказва чест на хората, но и да ги наранява. Спомнете си какво стана с Джеймс Джоунс и Ъруин Шоу. Те със сигурност са вдигали кръвното в мига, в който някой им спомене за Академията. А като тях положително се чувстват поне стотина живи американски творци от най-висока класа…