Великият хуморист от Индиана Кин Хабърд (чиято кандидатура никога не е била издигана) казва, че бедността не е порок, но понякога може да се окаже и обратното. Не е порок и да не си член на Академията, но понякога…
Тенеси Уилямс (1911–1983) БЕШЕ член, слава Богу. (Все пак той бе най-добрия ни драматург, нали?) Една вечер, още преди да се съберем под един покрив с Джил, тя го домъкна в апартамента ми. Бях така развълнуван от срещата си с човека, написал толкова страхотни неща за американците, които не живеят в Ню Йорк Сити, че си нараних пищяла в ръба на мраморната масичка, докато скачах да му стисна ръката. (Той и Т. С. Елиът са израснали в Сейнт Луис, но само Уилямс си признава това. И за негова чест, не започна да ми говори като Кентърбърийския епископ…)
Единственото нещо, което съм написал за този човек, е една бележка, която предадох на ръка на актрисата Мария Тучи, живееща през улицата. Тя репетираше роля в пиесата на Уилямс „Нощта на игуаната“ и бе споделила с мен, че актьорите не са особено очаровани от сценария. В моята бележка се обясняваше, че игуаната е отвратителна на външен вид, но много вкусна за ядене. И според мен основното послание на автора е просто и ясно: по-добре да обичаш нещо, което е грозно в очите на околните, отколкото да не обичаш нищо… Изяж една игуана и ще се нахраниш до насита…
ШЕСТА ГЛАВА
(Малко тривиални съвпадения: Олдъс Хъксли умира в деня, на който бе убит Джон Ф. Кенеди. Луи-Фердинанд Селин умира два дни след Ърнест Хемингуей.)
Реквиемът е упокойна молитва за душите на мъртвите, която обикновено се пее на латински. За такива като мен, които почти не разбират този език, реквиемът звучи много красиво. На кого му пука какво означават думите? През 1570 година папа Пий V разрешава текстовете на молитвите да бъдат придружавани от предварително композирана музика. Това става със специален декрет, издаден от Трентския съвет. Годината на провъзгласяването е далеч по-близо до нашите дни, отколкото до времето на Иисус Христос.
Реквиемът започва и свършва с едни и същи, възприети от всички слова: Requiem aeternam dona eis, Domine, et lux perpetua luceat eis. Което на английски ще рече: „Дари ги, Господи, с вечен покой и нека светлината винаги ги озарява“. (От което всеки вярващ, но образован човек, ще стигне до заключението, че Хъксли, Кенеди, Селин, Хемингуей, сестра ми и първата ми жена Джейн, заедно с всички останали мъртъвци, са принудени да спят на включено осветление…)
На 12 февруари 1985 година, в компанията на втората си жена Джил, аз присъствах на премиерата на нов мюзикъл-реквием, композиран от Андрю Лойд Уебър (роден през 1948-а, когато съм отговарял за връзките с обществеността на „Дженерал Илектрик“). По това време Лойд Уебър вече бе създал музиката за „Иисус Христос Суперзвезда“, „Евита“ и „Котки“ (Т. С. Елиът, чиито поеми за котките са вдъхновили споменатия по-горе композитор, е неосъзнат длъжник на поемата „Арчи и Мейтейбъл“ от Дон Маркиз, чиято съпруга е бившата госпожа Уолтър Вонегът.)
Премиерата на реквиема на Лойд Уебър се състоя в катедралата „Сейнт Томас“ на Пето авеню в Манхатън — една подчертано англиканска институция, въпреки че римокатолическата лирика в текста черпи сили от гнева на папската власт срещу Англия, отказала да й се подчини. Ако преценката ми може да бъде валидна, официално облечената публика в храма се състоеше главно от протестанти и евреи. (Може би част от телевизионните екипи и полицаите от охраната около храма са били католици.)
Никой не обръщаше внимание на латинския текст, никой не се интересуваше от произхода му. Ние бяхме там заради музиката (или защото беше модно да се посещават подобни спектакли). В крайна сметка пеенето щеше да е дело на Пласидо Доминго (един от малцината католици сред музикантите), а акомпанимента — на детския хор на „Сейнт Томас“ и този на Уинчестърската катедрала (пристигнал от Англия специално за събитието). Оркестърът се състоеше от членове на нюйоркската филхармония. И се започна: Requiem aeternam dona eis, Domine… И така нататък. Бях привлечен от котешките черти и звънкото гласче на солиста от уинчестърския хор, по тази причина разтворих програмата да потърся името му. Оказа се Пол Майлс-Кингстън, Бог да го благослови…
След което очите ми попаднаха на нещо, което едва ли някой бе забелязал — текстът на службата беше преведен на английски. Един ужасен текст! (Ако някой мисли, че иронизирам Светото писание, пак ще напомня, че става въпрос за една създадена от човеци литургия, която, разглеждана в исторически план, звучи толкова съвременно, колкото „Зелените хълмове на Африка“ от Хемингуей.)