Доминго, Пол Майлс-Кингстън, сопраното Сара Брайтман (съпруга на Лойд Уебър) и всички останали участници в представлението, които се бяха скупчили на импровизираната сцена пред органа, се държаха така, сякаш Господ е една чудесна личност, постарала се да ни приготви куп приятни изненади след смъртта. Ако знаеха какво говорят, те несъмнено биха разбрали, че ни обещават един рай, който се покрива напълно с представата на испанската Инквизиция.
Quantus tremor est futurus, quando judex est venturus, cuncta stricte discussurus! Уха! Какъв кеф! Колко хубаво! Само дето в превод тези думи означават: „Какво треперене ще настане, когато Съдникът дойде да разследва и да обяви присъдата си!“
Quid sum miser tunc dicturus? Quem patronum rogaturus, cum vix justus sit securus? От изражението на изпълнителите и от езика на телата им вероятно ще стигнете до заключението, че на небето слабите не бива да се страхуват, че там ги чака всеобща любезност и прошка. Но ще направите голяма грешка. Защото това, което изпълнителите пеят, означава следното: „Какво ще кажа тогава аз, нещастникът? Какъв адвокат ще може да ме защити, когато само праведните ще бъдат спасени от проклятието?“
Не е ли прекрасно? Псалмите ни съветват да си потърсим адвокат!
Почти цялата литургия течеше по този садо-мазохистичен начин. (В приложението ще откриете как точно става това — от началото до края, а после съдете сами.) И тъй, когато двамата с Джил се прибрахме у дома, аз отказах да си легна и се заех да пиша по-добър текст. (Това не е хвалба. Всеки би могъл да напише по-добър текст от този, който бяхме чули в катедралата). Изхвърлих съдниците, изтезанията и лъвските усти, махнах и онова ужасно спане на включено осветление (моя текст също го прехвърлих в приложението, тъй че съдете сами).
Лириката не беше нищо особено, затова изгарях от нетърпение да я преведа на латински (същото нетърпение вероятно са изпитвали и поетите, членове на Трентския съвет). Споделих с жена си, че съм готов да платя добри пари на всеки, който би се наел да прекара текста през машината за словесно химическо чистене.
Най-напред опитах с Фордъм, но получих гневен отказ — това било ерес. После открих Джон Ф. Колинс — специалист по църковен латински в Нюйоркския университет. Той се съгласи да стане мой наемник, независимо от крайния резултат. Също католик, като Пласидо Доминго. „О, Космосе, дай им вечен покой, нека светлината не нарушава съня им“… Така започваше моята литургия. А след като Джон Колинс я прекара през машината за словесно химическо чистене, встъпителната фраза вече звучеше по следния начин: Requiem aeternam dona eis, Munde, neve lux somnum perturbet eorum…
Скоро след това бях включен в поредното жури. Там се срещнах с композитор на име Едгар Грейна — абсолвент от „Джулиард“, който беше учил в Университета на Айова, когато аз преподавах там — през 1965 година. (През 1989-а един от студентите ми — Джон Кейси, спечели Националната награда за художествена литература — нещо, което аз самият никога не успях да направя.) В продължение на около година Грейна писа музика по текста на Колинс. Доброволно, за собствена сметка. Направихме няколко безуспешни опита да я пробутаме на различни църкви тук, в Ню Йорк. (По мое мнение музиката се получи постмодернистична, нещо като полукласически би-боп, полят отгоре с лимонов мармалад.)
След което Барбара Уагнър — художествен ръководител на най-добрия унитарно-универсален хор в страната (един куп звънчета) със седалище Бъфало, изведнъж изрази желание да изпълнява нашия реквием. Репетициите започнаха веднага след Коледа, а премиерата се състоя в нейната църква на 13 март 1988 година, неделя. Предната вечер бях изнесъл една добре платена лекция в същия храм, просто за да имаме пари за хонорарите на четирима виртуози на електронните синтезатори. Те бяха нашия оркестър.
Бях толкова възбуден, че космите на врата ми настръхнаха през десетте секунди пълна тишина преди увертюрата.
А когато всичко свърши, не бях в състояние да чуя нито една дума. Толкова зашеметяваща беше музиката. (По повод италианската опера Марк Твен казва, че не бил чувал подобно нещо откакто изгоряло сиропиталището му…) Та това е… Композиторът и изпълнителите бяха извикани на бис, успехът им беше огромен. Единствено аз — нещастникът, който го беше грижа за езика — останах разочарован.
Горе-долу това е всичко за премиерата на моя реквием, състояла се три години след този на Андрю Лойд Уебър. С малката подробност, че жена ми Джил налетяла на Лойд Уебър в Лондон и веднага му се похвалила: „Мъжът ми също написа един реквием“…