На което той с нещастен вид отговорил: „О, зная… Днес всички пишат реквиеми“…
Този човек просто пропусна да види върху какво съм се опитал да поставя ударението в музиката за мъртвите. На езика… „В началото бе словото…“ Нали така?
(Като говорим за композитори, се сещам за сестра ми Алис, която, някъде на около десет годинки, беше попитала татко дали те двамата с мама танцуват по музиката на Бетовен…)
СЕДМА ГЛАВА
Като говорим за крещящо нуждаещите се от осъвременяване основни документи в тази страна, аз веднага се сещам за Първата поправка на Конституцията на Съединените американски щати, която гласи следното:
„Конгресът не може да издава закон в подкрепа на определена религия, нито пък да забранява свободното изповедание на религии от всякакъв вид; да ограничава свободата на словото и печата; правото на хората на мирни събрания, правото им да се обръщат към правителството при всяко нарушение от подобен характер.“
На практика тук става въпрос за най-малко три отделни Поправки, а може би и за пет, навързани една за друга в непоносимо дълго изречение, превръщащи се в нещо като странните животни, които рисува доктор Зевс. Сякаш дълго гладувал човек изведнъж е получил възможност да опише всички вкуснотии, които си е въобразявал, че поглъща, докато е бил на хляб и вода…
Когато през 1778 година Джеймс Медисън обединява първите десет Поправки в „Харта за правата на човека“, в страната съществува силно брожение сред собствениците на недвижими имоти, които му изпращат 210 предложения за ограничения на правителствените правомощия. (По мое мнение добре нахранените хора искат от своето правителство най-вече правото да играят барбут с фалшиви зарове. Фигуративно казано, разбира се… Но те получават това право едва при управлението на президента Роналд Рейгън.)
Споделих пред един адвокат от Съюза за граждански права, че Първата поправка на Медисън би могла да бъде написана и по-добре.
— Може би не е очаквал, че ще го приемат толкова сериозно — отвърна ми адвокатът.
Тази забележка беше пропита с мрачна ирония, но според мен в нея може би има и известна доза истина. Доколкото ми е известно, Медисън не се е изсмял на изявлението на Томас Джеферсън (собственик на роби), който нарекъл свикания във Филаделфия Конституционен конгрес „събрание на полубогове“. Хората, които са преодолели две трети от пътя си към върховете на Олимп, трудно могат да приемат, че обикновените смъртни като вас и мен няма да примират от възхищение пред полубожествените обещания, съдържащи се в „Харта за правата на човека“…
Онзи адвокат от СГП каза, че аз, като писател, би трябвало да се възхищавам от категоричната форма на изразяване, която е успял да постигне Медисън. Проста и ясна, като електрически ключ — или е светло, или е тъмно. Това става чрез употребата на категорични негативи: Конгресът НЕ МОЖЕ да създава закон… Войникът НЕ МОЖЕ… Съдът НЕ БИВА… Никой НЕ МОЖЕ да отговаря за… Никъде в Поправката не се употребяват изрази, които да уточняват неща като „определени условия“, „при възможност“ или „по усмотрение на правителството“. И нещата тръгват. Днес нашата конституция е на второ място по дълголетие в света (бие ни само швейцарската), но благодарение на Медисън специфичните поправки, включени в „Харта за правата на човека“, си остават електрически ключ. Тоест — или действат, или не действат…
Лично на мен Първата поправка ми изглежда по-скоро мечта, отколкото статут. Правото да говоря или публикувам всичко, което ми хрумне, ме кара да се чувствам нематериален — като персонаж от чужд сън. Тази свобода е ТРАГИЧНА, защото не поставя ограничения пред низостта, която някои хора умират да демонстрират публично — особено когато са сигурни, че този акт ще остане ненаказан. Ето защо при честите ми дебати с представители на организации от сорта на „Морално мнозинство“ или „Жените срещу порнографията“ неизменно съм обвиняван в симпатии към насилието и детската порнография.
Когато все още бях новак в подобни спорове, аз невинно попитах опонента си — християнски фундаменталист (О, я стига, отче!) дали познава човек, който да е бил съсипан от някоя книга. (Марк Твен твърди, че е бил съсипан от няколко глави на Библията, които му се сторили откровено похотливи.)
Достопочтеният ми опонент остана доволен от въпроса. И веднага ми предложи съответната поучителна история: някакъв тип в Орегон прочел порнографска книга, причакал едно момиченце зад бакалницата и го изнасилил, а след това го обезобразил със счупено шише от кока-кола. (Вярвам, че това е истинска случка.) Между другото, нашата дискусия се въртеше около усилията на някои родители да извадят определени книги от учебната програма и училищните библиотеки, тъй като тези книги били със съмнителни морални качества. (Конкретните заглавия обаче ме оставиха с впечатлението, че става въпрос за съвсем невинни творби.) Но тъпият ми въпрос даде възможност на отчето да свърже тези книги с най-коварните и прикрити сексуални престъпления.