И тъй, когато комисията пристигна в Ню Йорк, аз пожелах да се явя пред нея, но ми беше отказано. Ето какво възнамерявах да кажа пред нея: "Четох сърцераздирателните показания на много хора пред вашата дълбокоуважаема комисия, убедих се каква вреда носи порнографската индустрия. Капаците от очите ми паднаха. Сега вече съм убеден, че нашето правителство трябва да получи правомощия да ликвидира всички онези думи и образи, които стават причина за сексуално мотивирана лудост и престъпления. Защото, както е казал апостол Йоан: „В началото беше Словото…“
Аз си изкарвам хляба със словото и изпитвам срам. Вземайки под внимание вредата, която свободно разпространяваните идеи причиняват на нашето общество и особено на децата, аз покорно моля моето правителство да изтрие от творчеството ми всички мисли, които носят потенциална опасност в това отношение. Спасете ме от мен самия. Обръщам се към нашите демократично избрани лидери с молбата да приведат мислите ми в съответствие със собствените си мисли, с мислите на своите избиратели. Това е демокрация.
В опит да внеса своите ужасно закъснели поправки, аз се обръщам към тази комисия (нека Бог благослови праведния Едуин Мийс!) с молба да прояви снизхождение, да си спомни за здравите корени на дървото, родило отровни плодове! За целта искам да прочета на глас това, което е в основата на всички злини. Но ще помоля членовете под двайсет и една да напуснат залата. Също и онези над двайсет и една, които имат проблеми със сърцето или скрита склонност към изнасилване. После да не кажете, че не съм ви предупредил…
Вие, членовете на комисията, нямате избор. Трябва да стоите тук и да изслушвате показанията на свидетелите, независимо каква мръсотия се съдържа в тях. Това не е лесно. Трябва да бъдете твърди. Иска ми се да ви виждам като екип астронавти-пионери, твърди и решени на всичко…
Окей? Добре, а сега затворете очи и запушете уши с длани, защото започваме:
КОНГРЕСЪТ НЕ МОЖЕ ДА ИЗДАВА ЗАКОН В ПОДКРЕПА НА ОПРЕДЕЛЕНА РЕЛИГИЯ, НИТО ПЪК ДА ЗАБРАНЯВА СВОБОДНОТО ИЗПОВЕДАНИЕ НА РЕЛИГИИ ОТ ВСЯКАКЪВ ВИД; ДА ОГРАНИЧАВА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И ПЕЧАТА; ПРАВОТО НА ХОРАТА НА МИРНИ СЪБРАНИЯ, ПРАВОТО ИМ ДА СЕ ОБРЪЩАТ КЪМ ПРАВИТЕЛСТВОТО ПРИ ВСЯКО НАРУШЕНИЕ ОТ ПОДОБЕН ХАРАКТЕР.
Край на шегата.
(Тази глава написах малко след като се прибрах у дома от Хелъртаун, Пенсилвания, където бях на погребението на стария си боен другар Бърнард В. О’Хеър. По-нататък в книгата често ще се натъквате на това име. През първата част от съзнателния си живот той беше пушещ като комин областен прокурор, а през втората — пушещ като комин адвокат по наказателни дела. В крайна сметка умря от рак — малко преди полунощ на 9 юни 1990 година. Веднъж, още беше прокурор, го попитах дали има чувството, че върши добро, като вкарва хората зад решетките. На което той отвърна: „Не. Според мен хората си имат достатъчно проблеми и без моя помощ“… Това май няма нищо общо с Първата поправка. Но има всичко общо с чувството за безнадеждност, което ме е обзело в момента.)
ОСМА ГЛАВА
(Първият ми разказ, който влезе в сериозен конфликт с крайно дясното крило на християнската религия, беше за пътници във времето, които се завръщат в библейските години и откриват, че Христос е бил висок само 157 сантиметра. Убеден съм, че показах по-голямо уважение и обич към него от критиците на разказа, тъй като изрично подчертах, че не ме интересува външния Му вид. И О’Хеър беше нисък (е, не чак толкова), но това не му попречи да бъде най-добрият адвокат по наказателни дела в новата история на община Нортхамптън, Пенсилвания. Той си беше истински МЕСТЕН герой. А аз — неговият стар боен другар, бях единственият присъстващ на погребението му, който нито бе член на семейството, нито пък живееше в щата.)
Свободата на словото, залегнала в Първата поправка, ни гарантира и болка, а не само права. („Без болка, няма полза“ — както обичат да повтарят експертите по физическа подготовка.) Аз получавам силни болки от това, което говорят и пишат другите американци, често дори ми се иска да повърна. Лош късмет, нали?
Когато Чарлтън Хестън (киноактьор, който преди време игра Иисус с избръснати подмишници) се появява на телевизионния екран (съобщение на обществените институции?) и започва да хвали дейността на Националната оръжейна асоциация (в която членувах още като дете, заедно с баща ми) и ме уверява, че трябва да изпитвам радост от факта, че цивилните граждани имат право да държат бойно оръжие у дома, на работното си място или в колата си, аз имам чувството, че слушам ода, възхваляваща бацилите на опасна заразна болест. Просто защото пушките в ръцете на цивилните граждани ежедневно убиват голям брой невинни хора.