(Когато завърших 43-о общинско училище в Индианаполис, всички абитуриенти трябваше да обявят онези свои намерения, с които ще помогнат на света да стане по-добро място за живеене. Аз обещах да открия лек за някоя неизлечима болест. Е, оказа се, че не ми трябва електронен микроскоп, за да открия някой автомат АК-47 или пък „Узи“…)
Ето какво четем в Алинея II на „Харта за правата на човека“: „Една добре функционираща милиция е необходима за сигурността на свободната държава, но тя не трябва да нарушава правото на хората да притежават и носят оръжие“.
Великолепен текст! Не бих пипнал дори запетайка в него. Иска ми се само да попитам някой добре охранен и добре платен член на НОА5, който подкрепя подобни текстове в законодателните органи на щатско и федерално равнище, как тежко въоръженият гражданин на тази страна, независимо дали е мъж, жена или дете, може да бъде третиран като член на „добре функционираща милиция“, след като не е нает от никаква официална институция, не е ръководен и насочван от такава институция, а разчита единствено на собствената си преценка за всяка отделна ситуация.
(Този Гордиев възел ще разрежа така: според мен в случая става въпрос за болна фантазия, за нещо като Армагедон: някоя нощ лошите хора — бедни, с тъмен цвят на кожата, неграмотни, мързеливи и побъркани от наркотици — просто ще атакуват спретнатите къщички на добрите бели хора, които са се трудили упорито, за да се сдобият със собственост, а на всичкото отгоре имат време и пари за благотворителна дейност.)
Когато бях РПК, имах славата на отличен стрелец, може би най-добрият във взвода. И признавам, че за нищо на света не бих допуснал някой от споменатите motherfuckers в дома си.
Според мен стрелбата не е никакъв спорт. Съвременните оръжия действат с лекотата на джобни запалки. Ако не вярвате, попитайте всяка жена, която е прегърнала идеята за „добре функционираща милиция“, станала е член на НОА и е отишла в най-близкия оръжеен магазин да се снабди с пушка. След което е надупчила мъжа или любимия си като швейцарско сирене… Когато чуя да казват за някого, че е добър стрелец, аз веднага си го представям как сръчно борави с някоя запалка „Дзипо“ или „Бик“ и си викам: браво, страхотен атлет!
Подобно на Чарлтън Хестън, Джордж Буш също е пожизнен член на НОА. Затова ми става още по-обидно, че този човек изобщо не забеляза най-красивия, най-благородния и най-поетичния принос на Америка към човечеството до този момент. Става въпрос за изследването на Слънчевата система от отрупаната с камери космическа сонда „Вояджър-2“. Благодарение на тази благородна птица (която мога да сравня единствено с гълъба на Ной) ние получихме възможност да видим всички планети на Слънчевата система, заедно с луните им! Вече не е нужно да гадаем дали там има живот, дали следващите поколения биха получили подслон на някоя от тях. (Всичко това го забравете!) Но как постъпи нашият президент, когато „Вояджър-2“ напусна Слънчевата система завинаги и изпращаните до Земята снимки ставаха все по-размити и неясни? („Работата ми е свършена.“) Призова ли ни той да благодарим на тази вълшебна птичка? Не. Той беше зает с друго — страстно ни убеждаваше, че Алинея ХХVII на Конституцията трябва да бъде променена, за да забраним използването на парчета плат с цветовете на американското знаме във всекидневното си облекло… Тази поправка безспорно би съперничила по глупост на декрета на римския император Калигула, който провъзгласил коня си за консул.
(Много се безпокоя от това, което преподават в Йейл.)
Въпреки всичко успях да направя едно оптимистично обръщение пред випуск 1990 година на университета в Роуд Айланд. (Излизащият в пенсия ректор на въпросното учебно заведение се казва Едуард Д. Еди, с него навремето бяхме колеги в „Корнел Дейли Сън“ и това беше причината да се появя на въпросното тържество.) Започнах словото си с кратко напомняне на речите от тоя сорт, които произнасяше Кин Хабърд — хуморист от Индианаполис, чиито вицове запълваха вестниците по времето на моята младост. Та в своите речи той съветваше колежите да разпределят равномерно наистина важните неща в програмите си, а не да ги струпват на главата на бедните студенти само в последната година от обучението им.