След напускането на Трой и аз опитах подобни майтапи. Появявах се на заключителните изпити по няколко специалности, които нямаха нищо общо със следването ми, теглех въпрос, после накъсвах листа на парченца, хвърлях го в лицето на комисията и затръшвах вратата след себе си. Очевидно бях успял да вдъхновя доста свои последователи, тъй като този акт бързо прие катастрофални размери.
Успех!
Последният ми майтап от този сорт в Корнел, също като първия, ме накара да изглеждам задник в собствените си очи и нищо повече. По онова време всички младежи бяха длъжни да изкарат двегодишна военна подготовка като запасни (съкратено програмата се наричаше РОТС). Аз попаднах в конната артилерия — там, където за транспорт на оръдията се използва животинска тяга (можете да си представите колко отдавна е било това, нали?). В края на споменатия период от живота ми Съединените щати бяха в състояние на война с Германия, Италия и Япония. Аз бях подал молба за действителна военна служба и чаках повиквателна. Един генерал-майор дойде да ни инспектира. Аз се окичих с всички значки и медали, които притежавах лично или успях да взема назаем — по плуване, от скаутски лагери, за присъствие на неделни курсове и какво ли още не. Сигурно съм бил превъртял, тъй като на практика кръшках от всичко, включително и от РОТС.
Генералът ме попита за името и толкова. Но аз съм убеден, че успях да му направя нужното впечатление и той е издал съответните указания. Тези указания ме следваха през всичките три години на военната служба и безспорно съдържаха изричната заповед да не се издигам повече от РПК — редник първи клас, независимо от обстоятелствата. Признавам, че това ми се отрази много добре. Всъщност беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи (един полуобразован РПК има толкова неща, за които трябва да МИСЛИ!).
Когато войната свърши (преди цели 45 години!), и аз като всички останали получих правото да нося значка и съответните нашивки — напълно редовни и вдъхващи респект. Днес това ме кара да изпитвам нещо като горчиво удовлетворение, вероятно защото вътре в себе си не приемам въпросните отличителни белези за нещо по-различно от тенекиите, с които се бях окичил при онази инспекция… Майтапът в началото си остана майтап и до края. Какво предзнаменование, а?
А да познавате някой, който отива да учи в престижен колеж, само за да се превърне в РПК? Това съм аз, приятели. (Норман Мейлър също, но това е друга история, която той сам трябва да разкаже…)
В някога голямото разклонение на нашата фамилия в Индианаполис съществуваше традиция да учим в източните колежи, а след това да се връщаме обратно. Чичо ми Алекс се записал в Харвард и една от първите му задачи там била да напише есе на темата защо е избрал да учи именно там. По собствените му думи есето започвало със следното изречение: „Дойдох в Харвард, защото по-големият ми брат се записа в МИТ2“.
По-големият му брат е баща ми — Кърт-старши, който се записал да следва архитектура. Години по-късно, вече след като бях постъпил в армията като неподлежащ на повишение РПК, баща ми каза: „Много добре! Там ще те научат да бъдеш спретнат“. (Обикновено обичаше да си прави шеги, но тогава говореше сериозно и дори мрачно. Предполагам, че съм изглеждал наистина като торба.) А когато почина, аз махнах добавката „младши“ след името си, вероятно воден от някакъв непонятен фройдистки канибализъм. (Това значи, че в своето творчество съм двама души — Кърт Вонегът и Кърт Вонегът-младши.) Ето какво казвам по този повод в едно интервю за „Аркитекчъръл Дайджест“:
— Веднъж, когато баща ми беше на шейсет и пет, а аз — на двайсет и седем, му подхвърлих, че сигурно е много забавно да си архитект. Вероятно съм го смятал за ужасно стар. На което той неочаквано отговори, че в архитектурата няма нищо забавно и тя е далеч по-близо до счетоводството, отколкото до изкуството. Почувствах се измамен, тъй като от всичките му приказки до този момент бях останал с впечатлението, че за него архитектурата е едно приятно забавление…
Сега разбирам, че тази внезапно прекратена илюзия е била проява на галантност от най-чиста проба. Ние, неговите деца, растяхме с убеждението, че баща ни е изключително доволен от постигнатото в професията си и с нетърпение очаква новите предизвикателства, които ще му предложи тя. Но истината е друга: Голямата депресия и последвалата веднага след нея Световна война бяха причина за спиране на всякакво строителство и този факт почти го бе изхвърлил от професията. В един голям период от време — някъде между четирийсет и пет и шейсетгодишната му възраст, той почти не е работил. Най-ползотворните години от живота на всеки човек — когато професионалистът може да покаже зрял талант, когато вече има утвърдена репутация… Ако не беше кризата, баща ми положително би успял да привлече вниманието на някой състоятелен клиент и (дори в Индианаполис) да построи за него нещо наистина велико. Нещо, което ще му достави дълбоко вътрешно удовлетворение…