(По мое мнение Кин Хабърд беше не по-малко духовит от Оскар Уайлд, сред афоризмите му имаше и такива бисери: „Не познавам човек, който би се съгласил да работи срещу това, което струва в действителност“ или: „Ако някой каже, че не го прави за пари, значи става въпрос именно за пари“…)
Първото нещо, което предложих на абсолвентите от випуск 1990-а, беше заглавието на моето слово: НЕ СЕ ОТНАСЯЙТЕ ЦИНИЧНО КЪМ АМЕРИКАНСКИЯ ЕКСПЕРИМЕНТ, ЗАЩОТО ТОЙ ЕДВА ЗАПОЧВА.
Споменах, че често са искали от мен да говоря за цензурата, вероятно защото книгата ми „Кланица пет“ редовно беше изхвърляна от училищните библиотеки. (Тя е включена в списъка на потенциално опасните книги, който е създаден някъде през 1972-а. Оттогава насам в него няма нови заглавия.)
— Получих няколко писма от читатели в Съветския съюз — казах пред аудиторията си аз. — Всички те бяха твърдо убедени, че моите книги тук са отдавна изгорени на клада. (В действителност това се случи само веднъж — В Дрейк, Северна Дакота.) Отговорих им, че цензурата винаги е била локален проблем. Когато съм бил дете, същите тези провинциални общности са горили на клада и хора. И усетих, че най-сетне си идваме на темата…
Горени на клада са били предимно чернокожи. Най-значителната промяна в тази страна от детските ми години насам е намаляването на расизма. Но можете да ми вярвате, че той лесно ще се възроди, стига с тази задача да се заловят достатъчен брой демагози. Ала в момента ние все пак сме достигнали нивото да съдим за хората по това, което те действително представляват, а не според това доколко приличат на нас или на нашите роднини. На практика сме най-добрите в това отношение — много по-добри от останалите народи. В повечето страни на света хората дори не се замислят за това, което вършим ние.
Коя е причината за тази положителна промяна в отношението ни? Потиснатите и онеправдани малцинства, които приемат обещанията на „Харта за правата на човека“ с кураж и достойнство.
Възражда ли се цензурата? Вероятно мислите, че да, защото медиите говорят само за това. Според мен обаче цензурата винаги е била сред нас, като болестта на Алцхаймер. Но едва напоследък ние успяхме да я идентифицираме като болест и започваме да я лекуваме. Новото в случая не е цензурата, а фактът, че вече я идентифицираме и съзнаваме вредното й влияние върху плуралистичната демокрация.
Робството в Съединените американски щати е съществувало цели сто години, преди да бъде идентифицирано като социална болест, срещу която трябва да се борим. Можете ли да си го представите? Не ви ли напомня за Аушвиц? Какъв идеал за свободата сме били в очите на останалите народи, след като сме били собственици на други човешки същества и сме ги третирали като скотове? Всъщност, кой пръв ви е казал, че ние сме идеал за свободата в световен мащаб? Кой ви е излъгал така безсрамно?
Томас Джеферсън е бил робовладелец и това не е правило впечатление на никого. Все едно, че е имал на носа си цирей с големината на орех, но околните са го приемали като нещо в реда на нещата. Преди време дадох този пример и пред ваши колеги в Университета на Вирджиния, основан именно от Джеферсън. След което един професор по история се зае да ме убеждава, че Джеферсън не е бил в състояние да освободи своите роби до преклонна възраст, тъй като всички те били ипотекирани, а той самият бил на прага на банкрута…
Представяте ли си? В страната на свободата е било възможно да залагаш хора, дори невръстни бебета! Какъв срам за всеки от нас! Защото вече не можем да отидем при лихваря и да заложим чистачката си, заедно със стария саксофон!
И още: Бостън и Филаделфия твърдят, че са истинската люлка на свободата. Но кой от тези два града има право? Нито единият, нито другият… Свободата в Съединените американски щати се ражда едва сега, а не през 1776 година. Тогава робството е било законно. Дори белите жени не са имали никакви права върху собствеността си, стига в семейството им да е имало дори един жив мъж — баща, съпруг или далечен роднина. Свободата само е ЗАЧЕНАТА в Бостън и Филаделфия. Тези два града са били нещо като мотел на свободата…
Ще ви дам друг пример: бременността при опосумите има продължителност дванайсет дни, а при индийските слонове — двайсет и два месеца. Но бременността на американската свобода продължава над двеста години, приятели!
Едва в наши дни започва сериозно да се говори за истинска свобода, за даване на реални икономически, юридически и социални права на жените и етническите малцинства. Нека свободата най-сетне се роди, нека плачът на това дълго чакано бебе се чуе не само в Кингстън, но и във всяко селце и колиба на тази огромна и богата страна. Не страната на Джеферсън, а страната на вас — младите. Струва ми се, че вече чувам бебешки плач. И това е плач на радост.