Да живее Випуск 1990-а! Да живеят всички, които ви помогнаха да станете образовани граждани на тази страна и по този начин да допринесете за нейното благосъстояние!
Благодаря за вниманието.
ДЕВЕТА ГЛАВА
(Роуд Айланд е бил първият сред Тринайсетте колонии, който официално въвежда свободата на вероизповеданието, и гражданите му могат да се молят или да не се молят както им е угодно.)
Джил Кременц принадлежи към Епископалната църква, но рядко ходи да се моли, а аз съм атеист (или в най-добрия случай — унитарист, който обикаля из какви ли не църкви). По тази причина, когато през 1979-а решихме да се оженим след няколко години съвместен живот, пред нас имаше богат избор от свети храмове, в които да осъществим въпросния обряд. Поради факта, че се бяхме запознали на репетицията на една от пиесите ми, аз предложих актьорската църква — онази, която всички наричаха „малкият храм там, зад ъгъла“. На всичкото отгоре тази църква беше епископална (хей, хей!) и се намираше на Двайсет и девета улица в Манхатън, току зад Пето авеню. Умилителният прякор си беше извоювала отдавна, още през ХIХ век, когато Джоузеф Джеферсън (автор и изпълнител на главната роля в „Рип Ван Уинкъл“) пожелал да сключи брак в голямата англиканска църква, която се намира на две пресечки северно от Двайсет и девета, точно на Пето авеню. Но там любезно му казали, че актьорите имат репутацията на „по-свободни от морална гледна точка“ хора и по тази причина защо не опитал в „онзи малък храм там, зад ъгъла“… И Джеферсън ги послушал.
И аз постъпих като него, а после получих един куп проклятия заради развода си! (Фактът, че съм свързан с театъра, изобщо не ми помогна. Нито пък един друг факт — че Джил Кременц беше близка приятелка с Пол Мур, епископът на споменатата църква в Ню Йорк.) Посрещна ни някаква жена, която явно имаше голям авторитет, но по онова време жените все още нямаха право на духовен сан. Днес сигурно вече е проповедник, но тогава ме прие така, сякаш разводът ми беше най-големия грях на света. (Когато започнаха да ръкополагат за свещеници и жени, една от първите богоизбрани носеше името Таня Вонегът. Тя бе съпруга на един от братовчедите ми, голяма красавица и без съмнение пламенна проповедница.)
Можехме да се оженим в „малката църква зад ъгъла“ при условието, че аз стана член на епископалното братство и изкупя греха си с безвъзмезден труд — например, като преподавам в Неделното училище. Това беше прекалено и за място на церемонията избрахме Обединената методистка църква на Иисус Христос, която се намира на ъгъла на Шейсета улица и Парк авеню. (Не помня причините, поради които се спряхме точно на нея. Може би сме обсъждали църковната архитектура с Брендън Гил от Комисията за съхраняване на историческите паметници.) Там нямаше укори, нямаше гневно сбърчени вежди. Както се казва — всичко мина като по вода…
(С изключение на факта, че станах приятел със свещеника, който впоследствие ме покани да произнеса коледно слово пред паството му, заедно с един комик на име Джоуи Адамс. След това събитие възникнаха търкания между него и споменатото паство, главно защото поканил на амвона един заклет атеист. Мен, разбира се, а не Джоуи Адамс… Днес той има друга църква, от време на време си разменяме кореспонденция по духовни въпроси. Беше сред присъстващите на премиерата на моя реквием в Бъфало. Нали си спомняте — онзи по музиката на Едгар Грейна…)
Сватбеното тържество се проведе в хотел „Риджънси“, само на една пресечка северно от църквата. (Ако изберете „Риджънси“ за сватбеното си тържество, те ще ви предложат не само огромна торта, но и специалния си апартамент за младоженци. Точно в него затворихме внуците ми, докато траеше църковната церемония.) Това стана преди единайсет години. Вече се бяхме разбрали, че децата ми са достатъчно (три мои и три осиновени племенници.) Но малко по-късно си осиновихме и още едно (бебе на три дни). Казваше се Лили и скоро щеше да се превърне в постоянната ми компания. (Когато порасне, това мило момиченце ще стане една ленива художничка — просто защото аз приветствам всяко нейно творение сякаш е Пиетата на Микеланджело или тавана на Сикстинската капела.)
Тази година Джил навърши петдесет, а Лили скоро ще стане на осем. По случай рождения ден на жена ми аз организирах голям купон, а за подарък й поднесох един festschrift6, който съдържаше подборка от сантиментални есета, стихотворения, вицове и поздрави от близки приятели и роднини. (Междувременно не пропуснах да я информирам, че е най-старата жена, с която някога съм живял.) Ето как започваше краткият ми предговор към въпросния festschrift: