Тук не искам да засягам любимата по онова време тема за голите супички, които сме били принудени да ядем по време на кризата. Защото, дори в разгара на Голямата депресия, нашето семейство се е хранило напълно нормално. Но татко беше принуден да затвори кантората, основана от НЕГОВИЯ баща — първия дипломиран архитект в Индиана — и да уволни шестимата си служители. Разбира се, той получаваше епизодични поръчки, но сега вече мога да разбера, че те са били толкова дребни и елементарни, че би могъл да ги изпълни всеки ученик от горните класове на художествената гимназия. Ако семейството ни не се е нуждаело от тези пари, татко с положителност би казал това, което го чух да казва на един клиент след войната — когато просперитетът вече започваше да се завръща: „Защо не купите на жена си комплект моливи и няколко листа карирана хартия? Сигурен съм, че ще се справи…“ Каза това любезно и искрено, опитваше се да помогне на човека…
По време на войната той обърна гръб на архитектурата и започна работа като контрольор по качеството в компанията „Аткинс Соу“, която произвеждаше някакви оръжия — май бяха щикове. По това време почина съпругата му. Пак по това време му стана ясно, че след края на войната нито едно от трите му деца няма да остане в Индианаполис. Всички ние щяхме да търсим хляба си далеч от родния дом. И това му нанася още един тежък удар.
Когато просперитетът се завръща в Индианаполис (но не и децата му), татко става партньор на доста по-млади от себе си хора в една архитектурна фирма. Репутацията му е все така безупречна, в града го обичат и уважават. Между другото, той е един от създателите на Детския музей в града, който днес е знаменитост от световен мащаб. Особено високо е оценен проектът му на Централния офис на телефонната компания „Бел“ на улица „Норт Меридиън“. Този проект той започва още преди сриването на борсите.
След войната „Бел“ решават да надстроят няколко етажа на сградата, които външно трябва да бъдат напълно идентични с вече съществуващите осем. За тази цел те наемат друг архитект, въпреки че татко е жив и здрав, далеч от сенилността, без проблеми с алкохола и прочие. Но за „Бел“ архитектът си е архитект, нищо повече. Работата е свършена, всичко изглежда окей. Толкова по въпроса за романтиката в архитектурата.
Малко след тази случка татко излиза в пенсия и се оттегля в Браун Каунти, Индиана. Започва да се занимава с грънчарство, дори сам си майстори грънчарско колело. Там, сред хълмовете, през 1957-а, го заварва смъртта. Годините му са седемдесет и две…
Опитвам се да си спомня онези години. Ние сме бързали да пораснем, а той е изпитвал силно неудовлетворение от липсата на професионална изява. Представям си го като Спящата красавица, която търпеливо очаква своя принц. И веднага разбирам, че всъщност всички архитекти са такива: в добри или лоши времена, те винаги мечтаят за единствения КЛИЕНТ (с главни букви), който е достатъчно богат, щедър и изтънчен, за да им възложи проекта на живота им. И те най-сетне да се превърнат в онези възвишени творци, каквито са по рождение…
И тъй, животът на баща ми наистина може да се разглежда като една печална приказка. Той е Спящата красавица, която през 1929 година пробуждат не един, а няколко Принца, включително телефонната компания „Бел“. Но после принцовете се разболяват и болестта им трае цели шестнайсет години. Докато лежат в болницата, зла вещица превръща Спящата красавица в Рип Ван Уинкъл3.
Поради депресията аз напускам частното училище и постъпвам в държавно. Следователно имам нови приятели, които идват у дома и виждат баща ми. Повечето от тях са десетгодишни хлапета от йоманското съсловие на Хузиердъм и именно те заявяват, че баща ми е екзотичен екземпляр, като еднорог…
По онова време хората от неговата класа носят бели ризи и тъмни костюми, но татко изглежда така, сякаш го е облякла Армията на спасението. Нито една част от облеклото му не съответства на друга. Днес, разбира се, аз съм наясно, че е избирал дрехите си внимателно, че умишлено е търсел противопоставянето на цветове и материи, че в крайна сметка се е стремял към оригиналност и красота…
3
Герой от приказка на Уошингтън Ървинг, който се пробужда след 20-годишен сън и открива един коренно променен свят. — Б. пр.