Другите бащи бяха мрачни, говореха единствено за въглища, желязо, цимент и дърва. Е, разбира се, и за Хитлер и Мусолини… За разлика от тях баща ми обръщаше внимание на нещата около себе си, удивляваше им се чистосърдечно и с това стряскаше както приятели, така и непознати. За него всичко беше божествено творение, шедьовър. Независимо дали е създадено от природата, или от човешка ръка. За шедьовър бе обявен и моят кларнет — един съвсем обикновен на външен вид инструмент, черен, със сребърен обков. Нямаше значение дали може да създава музика. Баща ми обожаваше и шахматните фигури, макар че бъкел не разбираше от самата игра. Веднъж аз и новите ми приятели хванахме някаква пеперуда и го попитахме дали знае името й. Той отвърна, че не го знае, но тя несъмнено е шедьовър…
Татко беше първият, а вероятно и последният гражданин на света, който моите нови приятели имаха шанса да срещнат. За него политиката и държавните граници бяха толкова далечни неща, колкото и за всеки еднорог. Важна бе единствено красотата, а красота има или може да се създаде на всяко място от планетата. Толкова.
Междувременно АТ&T построи нов офис, този път в Манхатън, на няколко пресечки от дома ми. Телефонната компания отново не потърси услугите на баща ми, който, между другото, вече никой не би могъл да пробуди. Вместо него AT&T ангажира Филип Джонсън — една друга Спяща красавица, която цял живот бе събуждана от настоятелни Принцове.
Трябва ли да се гневя на съдбата, че никога не предложи на татко толкова забавления, колкото на господин Джонсън?
Опитвам се да си представя, че гласът на баща ми прекосява бездната, деляща живите от мъртвите. И чувам следното: „Не ме съжалявай, че не дочаках романтичните предизвикателства на професията си. Ако решиш да издълбаеш някакъв епитаф на скромния ми камък в гробището «Краун Хил», нека той бъде следният: СТИГА МИ, ЧЕ БЯХ ЕДНОРОГ“.
Това беше краят на интервюто, за което ви споменах. Тук трябва да добавя, че татко винаги се е опитвал да се връща към добрите спомени (един трик на тралфамадорците от „Кланица пет“). Вършеше това, като залепяше документа за щастливото събитие върху парче талашит, а отгоре го покриваше с лак. Благодарение на този негов навик, на стената в кабинета ми и до днес виси следното писмо:
„Мили тате,
Продадох първия си разказ на «Колиърс». Вчера следобед получих чек за 750 долара, минус 10 % комисиона за агента. По всяка вероятност в близко бъдеще ще продам други два разказа.
Мисля, че нещата потръгват. С парите си открих спестовен влог. Ще правя същото и с останалите хонорари, стига да ги получавам. Мисля да го правя, докато се натрупа сума, равна на годишната ми заплата в «Джи И». За това ще са нужни още четири разказа, а ще останат и пари за харчлък (нещо, което никога не сме си позволявали). След това възнамерявам да напусна тази кошмарна работа и, ако е рекъл Господ,никога вече да не си търся друга.
Щастлив съм като никога досега.
С обич…“
Подписал съм се само с инициал, защото той ме наричаше така. Едва ли може да се каже, че това писмо е перла в короната на световната литература, но то се издига като Стоунхендж над тясната пътечка, по която вървя от живота към смъртта. Датата е 28 октомври 1949 година.
На гърба на същото парче талашит татко е лакирал и едно свое послание до мен, което на практика е цитат от „Венецианският търговец“:
ВТОРА ГЛАВА
Казват, че ако невинна девойка седне на някоя полянка в гора, обитавана от еднорози, един от тях непременно ще дойде и ще положи глава в скута й. Това бил най-добрият начин за лов на еднорози. Вероятно го е открила някоя невинна девойка в гората, която не е имала никакво намерение да лови подобен звяр. И сигурно доста се е смутила от главата на еднорога в скута си. (Какво друго?)
В стъклената къща на детските ми спомени въпросната девойка е отдавна мъртвата ми сестра Алис (която въпреки това продължава да ми липсва страшно много), а баща ми е тайнственият и вечно изплъзващ се еднорог. Другият ми роднина — брат ми Бърнард, който беше постъпил в МИТ, вечно ми се изплъзва. За него ние не представлявахме интерес. А що се отнася само до нас двамата, тази приказка изобщо не е толкова трагична. Ние сме твърди, ние понасяме всичко, ние имаме други фенове…
(Преди време дъщеря ми Едит имаше злощастен брак с една личност на име Джералдо Ривера, който си вадеше хляба като вземаше интервюта от хора с фантастични преживявания, които после се излъчваха по телевизията — всеки следобед, в работни дни. Споменавам го тук, защото част от неговите гости бяха хора, имали нещастието да бъдат обект на сексуално посегателство от близки роднини. Веднага бързам да поясня, че любимата ми Алис, пет години по-възрастна от мен, никога не е била обект на такива посегателства от страна на баща ми. А като девица с главата на еднорог в скута си, тя вероятно се е чувствала объркана, нищо повече.)