Бързам да кажа, че положението в нашата страна все още не е безнадеждно. Според мен в момента трябва да подготвяме интелигентни и добре образовани хора да говорят глупости, за да бъдат популярни. Като Майкъл Дукакис, като Джордж Буш…
Мисля, че съм поканен тук главно поради това, което се случи с любимия ми син Марк Вонегът, вече доктор Вонегът. Той премина през всичко — тапицирани килии, усмирителни ризи, халюцинации, боксови мачове с болничния персонал. След което оздравя и написа книгата "Екпрес „Рай“, от която издателство „Дел“ всеки момент ще пусне втори тираж с меки корици и нов послепис от автора. Би трябвало да поканите него, а не мен. Щеше да ви струва далеч по-евтино, а освен това знае точно за какво става въпрос…
Той говори много добре. Когато изнася лекции пред специалисти по психическо здраве, той винаги задава един въпрос, на който аудиторията трябва да отговори с вдигане на ръце. Ще си позволя да задам този въпрос и на вас: колко души от присъстващите тук употребяват торазин? Вдигнете ръце, моля. Благодаря. След което той добавя: „Онези от вас, които все още не са пробвали, непременно да го сторят. Бъдете сигурни, че няма да ви навреди…“
Диагнозата му беше поставена, след като го заведох в една частна клиника в Британска Колумбия и там той основа нова комуна от шизофреници. Признавам, че лично на мен ми изглеждаше съвсем като шизофреник. Никога не съм виждал депресирани хора да се държат така. Ние изпадаме в униние, спим… Бих казал, че поведението на Марк, веднага след като го приеха в клиниката, съвсем не беше поведение на депресиран човек. Той просто скочи и откъсна електрическата крушка, която висеше от тавана на тапицираната му килия…
Но както и да е… Марк се възстанови достатъчно, за да напише своята книга и да завърши образованието си в медицинския факултет на Харвард. В момента живее в Бостън и работи като педиатър, има жена и две прекрасни момчета, плюс две много хубави коли. Но не много отдавна специалисти от вашата професия стигнаха до заключението, че хора като него — написали книги за своето излекуване от шизофрения — явно са били диагностицирани погрешно. Че независимо от симптомите по време на болестта им, те не са били шизофреници, а просто жертви на силна депресия. Не знам, може и да е така…
Когато чу за тази нова диагноза, Марк само се усмихна и каза: „Какъв чудесен нов метод за поставяне на диагноза! Вече знаем, че ако някой оздравее, той положително не е бил болен от шизофрения!“
За съжаление и той като мен умира да се прави на интересен. В послеслова към новото издание на книгата му ще откриете една доста трезва и задълбочена дискусия относно заболяването му. Нося със себе си няколко копия и ако някой поеме грижата да ги ксероксира, всеки желаещ ще получи възможност да я прочете.
Вече не е толкова ентусиазиран от действието на мегавитамините в сравнение с времето преди да стане лекар. И все така вярва, че химията е много по-надеждна от говорната терапия.
Далеч преди заболяването на Марк, аз бях убеден, че психическите заболявания се дължат на химикалите и непрекъснато го повтарях в книгите си. Никога не съм писал, че лудостта на някой от героите ми е причинена от жив човек или събитие. Дори като момче бях убеден, че лудостта се причинява от химикали. За това допринесоха приказките на един близък приятел на семейството ни — доктор Уолтър Брьоч, изключително умен и мил, но тъжен човек, който беше директор на огромната щатска психиатрична болница. Той твърдеше, че проблемите на неговите пациенти са химически и медицината ще бъде в състояние да им помогне, едва след като овладеем тайните на химията.
И аз му вярвах.
И тъй, когато майка ми полудя и в крайна сметка се самоуби — това стана далеч преди да полудее синът ми, далеч преди изобщо да имам син, — аз обвиних химикалите, а не тежкото й детство. И до днес съм убеден, че за това нещастие са виновни именно те. Мога дори да назова два от тях — фенобарбиталите и пиячката. Те, разбира се, идваха отвън. Фенобарбиталите й предписваше семейният ни лекар, просто за да направи нещо срещу тежкото й безсъние. Тя умря, когато аз бях в армията и дивизията ни се готвеше за дълъг път през океана.
Успявахме да пазим в тайна лудостта й, просто защото тя се изявяваше само у дома, между полунощ и разсъмване. Самоубийството й също остана тайна — благодарение на един състрадателен съдебен лекар, който може би имаше и политически амбиции.
Но защо хората упорито се опитват да крият подобни неща? Защото обратното би намалило шансовете на децата им да си намерят брачен партньор. Вие вече знаете много неща за моето семейство. И въз основа на тази информация, онези от вас, които имат деца за женене, сигурно ще им кажат нещо от сорта: „Правете каквото щете, но не се женете за човек с фамилията Вонегът!“