ПЪРВА ГЛАВА
Лондон, 1807
Синджан го видя за първи път една вечер в средата на май на приема, даван от дука и дукесата на Портмейн. Той стоеше изправен в другия край на балната зала близо тридесет стъпки далече от нея, до една палма, чиято буйна зеленина отчасти го скриваше, но това нямаше значение. Беше видяла достатъчно, за да не откъсне повече очи от него. И когато той гъвкаво се отправи към групичка от няколко дами, тя проточи врат над двете знатни вдовици, между които стоеше, и го проследи с поглед. Той се поклони на млада госпожица, покани я на танц и я поведе във фигурите на котильона2. Беше висок, тя веднага го забеляза, защото партньорката му стигаше едва до рамото. Ако не беше така, значи младата дама до него е джудже, което е малко вероятно, помисли Синджан. Не, той наистина беше висок. Много по-висок от нея, слава на вси светии.
Тя продължи безсрамно да се взира в непознатия, без да си дава сметка за това. Усети, че някой сложи ръка на рамото й. Не й се искаше да изпуска от поглед красивия мъж точно сега. Без да се обърне, тя отмести ръката от рамото си и тръгна, като продължаваше да го гледа. Чу зад себе си женски глас, но не се обърна. В момента той се усмихваше на своята дама и Синджан усети как нещо вътре в нея се разбушува. Насочи се към двойката, обиколи дансинга и съвсем ги приближи. Сега той беше на десетина стъпки разстояние и го видя в цялото му великолепие. Беше, висок колкото брат й Дъглас, мускулест и силен като него. Косата му беше по-черна от тази на Дъглас — синьочерна и много гъста. Очите му — о, мили Боже! Не беше възможно мъж да има такива очи. Бяха тъмносини, почти черни. По-тъмносини от сапфирите, които Дъглас подари на Алекс за рождения й ден. Само да беше достатъчно близо да го докосне, да погали трапчинката на брадичката му, да прокара пръсти през блестящата му коса. В този миг разбра, че нищо друго не й трябва до края на живота, освен да го гледа. Разбира се това беше налудничава идея, но си беше истина. Тялото му беше прекрасно. И двамата й по-големи братя бяха неудържимо мъжествени, така че беше наясно с мъжката хубост. Да, имаше тяло на атлет — силно и мускулесто. Беше млад, може би по-млад от Райдър, който съвсем наскоро навърши двадесет и девет години. Някакъв тих глас, дълбоко в нея, й нашепваше настойчиво, че се държи като глупачка, че трябва да изтрезнее и да сложи край на това безразсъдство, защото в края на краищата той е само един мъж — мъж като всички останали, и в най-добрия случай под великолепната му външност се спотайва характер на трол3. А можеше и да е по-лошо — досаден бърборко, кръгъл глупак или пък да има развалени зъби. Но не, последното поне не беше вярно. Той току-що отметна глава назад и избухна във волен смях, който разкри красиви, равни и бели зъби. Този смях говореше на проницателното момиче за голяма интелигентност. Беше дълбок и богат, съвсем като очите му. А нали очите му бяха на интелигентен човек. Но въпреки това можеше да е пияница, комарджия или развратник, или пък да има някакъв друг осъдителен порок.
Това изобщо не я интересуваше. Не можеше да откъсне очи от него. Дълбоко в нея се надигна неудържим копнеж, който се сля с безброй други копнения, които тя не разбираше, но с цялото си същество усещаше, че са предизвикани от него.
Най-после котильонът свърши. Той сведе глава над ръката на младата дама, с която танцуваше и я, поведе обратно към възрастната й придружителка. След това се присъедини към няколко джентълмени, които радушно и шумно го поздравиха. Значи беше известен мъж, както нейните братя Дъглас и Райдър. За голямо съжаление на Синджан обаче групата се оттегли към игралната зала.
Някой отново я потупа по голото рамо.
— Синджан?
Дори когато се обърна и видя, че до нея стои снаха й Алекс, не можа да сдържи въздишката си.
— Да?
— Добре ли си? Доста дълго стоиш вкаменена като някоя от древните гръцки статуи в Нортклиф. Преди малко те повиках, но ти като че ли даже не ме забеляза.
— О, да, чувствам се прекрасно — отвърна Синджан и отново обърна погледа си натам, където го бе видяла за последен път. Чу мъжки смях. Знаеше, че гласът е неговият — чист и звучен. Заля я приятна възбуда. И вълнението отново се надигна в нея, този път почти неудържимо. Усети го чак в пръстите на краката си.
Единствено самото съвършенство би могло да й направи впечатление от пръв поглед. Това, което ставаше с нея беше направо невероятно. Не беше нито наивна, нито глупава, нито беше дебютантка в обществото. Не можеше да се мами в преценката си, особено след като толкова добре познаваше братята си, които скандализираха обществото със свободното си поведение. Този мъж сигурно беше трол, поне в същината си.
3
Трол — в скандинавската митология безотговорен, пакостлив дух. Олицетворяват въздуха, водата и огъня. — Б.ред.