Хенри Катнър
Съдбоносно завръщане
Когато Дени Холт се отби в диспечерската го извикаха на телефона. Дени не се зарадва. В такава дъждовна нощ лесно щеше да хване клиент, а сега ще трябва да препуска чак до площад „Колумб“.
— А защо именно аз? — запита той. — Изпратете някого другиго. В момента се намирам много далеч — в Гринич Вилидж.
— Клиентът настояваше да отидете вие, Холт. Назова името ви и номера на таксито. Може да е някой ваш приятел. Ще ви чака пред паметника — облечен в черно, с бастун.
— Кой е той?
— Отде да знам? Не си каза името. Тръгвайте, не се бавете.
Холт ядосан се върна в таксито си. От козирката на фуражката му капеше вода, силни струи се стичаха по предното стънло. През завесата от дъжд едва различаваше слабо осветените улици. От входовете долиташе музика. В такава нощ да седиш нейде на топличко. Холт се поколеба дали да не отскочи замалко до „Зимникът“ и да изпие чаша уиски. Жалко, няма време! Даде газ и с потиснато настроение зави по Гринуич авеню.
През пелената от дъжд улиците изглеждаха мрачни и тъмни като клисури и както нюйоркчани не обръщат внимание на светофарите, лесно можеше да блъсне някой пешеходец. Холт караше към покрайнините, без да спира при виковете „Такси“. Асфалтът бе мокър и хлъзгав. А гумите му бяха доста износени.
Влагата и студът го пронизваха до кости. Дори тракането на мотора не го ободряваше. Тая таратайка може всеки миг да се разпадне на частите си. И тогава… впрочем лесно щеше да си намери друга работа, но Дени не обичаше да се пресилва. Военните заводи — ами, да не е луд!
Съвсем мрачен, той бавно обикаляше площад „Колумб“ и търсеше клиента си. Ето го — самотната, неподвижна фигура под дъжда. Пешеходците сновяха по улиците, провираха се между тролейбусите и автомобилите. Холт натисна спирачките и отвори вратата. Човекът се приближи. Нямаше чадър, в ръката си държеше бастун, черното му палто бе мокро. Безформената шапка със спусната периферия защитаваше от дъжда само главата му; черни пронизващи очи загледаха изпитателно Холт.
Човекът беше стар — много стар. Дълбоките бръчки и увисналата на дебели гънки кожа скриваха чертите на лицето му.
— Денис Холт? — запита той рязко.
— Точно така, приятелю. Влизайте бързо в колата на сухо.
Старецът се подчини.
— Накъде? — попита Холт.
— А? Карайте през парка.
— Към Харлем ли?
— Какво… да, да.
Холт сви рамене и зави към Централния парк. „Не е с всичкия си. И през живота си не съм го виждал.“ Погледна в огледалото към пътника. Старецът внимателно изучаваше снимката на Холт и записаният на картончето номер. Явно поуспокоен, той се облегна на седалката и извади от джоба си „Таймс“.
— Искате ли светлина?
— Светлина? Да, благодаря.
Но лампичката не горя дълго. Старецът погледна набързо вестника, изключи осветлението, настани се по-удобно и погледна ръчния си часовник.
— Колко е часът? — запита той.
— Към седем.
— Седем. И днес е 10 януари 1943 година, нали?
Холт не отговори. Пътникът се извърна и се загледа през задното стъкло в тъмнината. После се наведе напред и пак заговори:
— Искате ли да спечелите хиляда долара?
— Шегувате ли се?
— Не, не се шегувам — отвърна старецът и Холт чак сега забеляза странното му произношение — съгласните се сливат меко както в испанския, — парите са у мен, във ваша валута. Свързано е с известен риск, така че парите не са кой знае колко много.
Холт продължаваше да гледа напред.
— Е?
— Нужен ми е телохранител, това е всичко. Искат да ме премахнат, а може би да ме убият.
— Не разчитайте тогава на мен — отвърна Холт. — Ще ви откарам до полицейския участък. Ето къде трябва да отидете.
Нещо меко се пльосна на предната седалка. Холт наведе очи и усети как се напрегна гърбът му. Държейки с едната си ръка кормилото, той вдигна с другата пачката банкноти и я разлисти. Хиляда долара — цели хиляда долара!
От тях се разнасяше мирис на мухъл.
Старецът каза:
— Повярвайте, Дени, нужна ми е само вашата помощ. Не мога да ви кажа за какво точно става въпрос — ще помислите, че съм побъркан, но ви давам тези пари срещу услугата, която трябва да ми направите тази нощ.
— Включително и убийство ли? — набра смелост Холт. — Отде узнахте, че се казвам Дени? Никога не съм ви виждал.
— Осведомих се… знам много неща за вас. Точно затова избрах вас. Нищо противозаконно няма в работата, която ви предлагам. Ако сметнете, че съм ви подвел, свободен сте, когато пожелаете, да се откажете и да задържите парите.
Холт се замисли. Странно… но съблазнително предложение. И всъщност с нищо не се обвързва. А хиляда долара…