— От шестдесет години… експонати са… — той се запъна и отпи от чашата си.
Холт се намръщи. Не, не са от странните големи банкноти. Шестдесет години — глупости! Не защото Смит не изглеждаше толкова стар; сбръчканото му безполово лице можеше да принадлежи на човек между деветдесет и сто години. Интересно, как ли е изглеждал на младини? И кога ли е било това? Навярно през гражданската война!
Холт прибра парите, изпитвайки задоволство не само от това, че си бе пийнал. За него тези пари бяха само начало. С хиляда долара всеки щеше да го вземе за съдружник и може да остане да живее в града. Във всеки случай ще зареже шофьорството!
На малкия дансинг подскачаха и се поклащаха танцуващите. Шумът не стихваше, глъчката в бара се съревноваваше с мюзикбокса. Холт машинално изтриваше с книжна салфетка едно петно от вино на масичката.
— Може би все пак ще ми кажете какво означава цялата тая история? — най сетне запита той.
По невъобразимо старото лице на Смит се мерна нещо, но трудно можеше да се разбере какво мисли.
— Не мога, Дени. И без това няма да ми повярвате. Колко е часът?
— Към осем.
— Източно зонално време, остаряло изчисление… и 10 януари. Трябва непременно да бъдем на мястото преди единадесет.
— А къде?
Смит извади карта, разгърна я и каза един адрес в Бруклин. Холт го намери на картата.
— На брега. Глухо местенце, а?
— Не знам. Никога не съм бил там.
— А какво ще се случи в единадесет?
Смит поклати глава, изплъзвайки се от прекия отговор. Разгъна книжна салфетка.
— Имате ли писалка?
Холт не отговори веднага, най-напред извади пакет цигари.
— Не… имам само молив.
— Благодаря. Ето плана на къщата в Бруклин, Дени. Това е долният етаж, лабораторията на Китън е в подземието.
— Китън?
— Да — бавно отвърна Смит. — Той е физик. Работи над едно важно изобретение. Тайно, бих добавил.
— О’кей. И какво трябва да направя?
Смит чертаеше припряно.
— Около къщата — тя е триетажна — има градина. Тук е кабинетът. Вие можете да проникнете в него през един от прозорците, а сейфът е нейде под тая завеса… — той посочи с върха на молива. — Приблизително тук.
Холт се намръщи.
— Вижда ми се подозрително.
— А? — ръката на Смит трепна. — Не ме прекъсвайте. Сейфът ще бъде отключен. В него ще намерите кафява тетрадка. Искам да я вземете…
— …и със самолетна поща да я изпратя на Хитлер — довърши Холт, като се подхилваше.
— …и да я предадете във Военния щаб — невъзмутимо продължи Смит. — Това задоволява ли ви?
— Да… така е по-разумно. Но защо не го сторите сам?
— Не мога — отвърна Смит, не ме питайте защо, просто не мога. Ръцете ми са вързани — проницателните му очи горяха. — В тази тетрадка се пази извънредно важна тайна, Дени.
— Военна?
— Формулата не е записана с шифър, всеки може да я прочете, а и да я използва. В това е цялата прелест. Всеки може…
— Споменахте, че собственикът на къщата в Бруклин се казва Китън. Какво е станало с него?
— Нищо… поне засега — отвърна Смит и веднага побърза да замаже: — Формулата не бива да изчезне, ето защо ние трябва да бъдем там малко преди единадесет.
— Щом е толкова важно, защо не отидем още сега и не вземем тетрадката?
— Формулата ще бъде завършена малко преди единадесет. Сега Китън разработва последните данни.
— Много е сложно — Холт беше недоволен. Той си поръча още уиски. — А този Китън нацист ли е?
— Не.
— Може би не на вас, а на него му е нужен телохранител?
Смит поклати глава.
— Грешите, Дени. Повярвайте, знам какво правя. Много важно, жизнено важно е тази формула да бъде у вас.
— Хм…
— Има опасност моите врагове да ни причакат там. Но аз ще отвлека вниманието им и вие ще имате възможност да влезете в къщата.
— Казахте, че няма да се поколебаят дори да ви убият.
— Могат, но едва ли ще се рещат. Убийството е крайна мярка, макар че етаназията не е изключена, само че аз не съм подходящ обект.
Холт не попита какво е етаназия; реши, че е някакво местно название и означава да те отровят.
— Добре, за хиляда долара ще рискувам.
— Колко време е нужно да стигнем до Бруклин?
— Навярно час при тоя мрак — Холт скочи. — Бързо! Вашите преследвачи са тук.
В черните очи на Смит се изписа ужас. Целият някак се сгуши в огромното си палто.
— Сега какво ще правим?
— През задната врата. Още не са ни забелязали. Ако се загубим, идете в гаража, където оставих колата.
— Да. Добре.
Провряха се между танцуващите и през кухнята излязоха в безлюден коридор. Смит отвори задната врата и се измъкна на улицата. Пред него изникна висока, неясна фигура. Изплашен, Смит сподавено извика: