— Бягайте! — Холт побутна стареца.
Тъмната фигура направи някакво движение; Холт бързо замахна към едва очертаващата се челюст. Юмрукът му не улучи. Противникът успя да се извърне.
Смит вече бе офейкал. Бързите му стъпки заглъхваха в далечината. Холт направи крачка напред, сърцето му биеше лудо.
— Махай се от пътя ми! — рече той, като се задъхваше.
— Извинете — каза противникът. — Не бива да отивате тази нощ в Бруклин.
— Защо?
Холт се ослуша, искаше по звука да определи къде точно се намира врагът. Но освен далечни автомобилни клаксони и глъчка от Таймс скуеър нищо друго не долови.
— Ако ви кажа, едва ли ще повярвате.
Същото произношение, същото испанско сливане на съгласните, което Холт бе забелязал у Смит. Опита се да разгледа лицето на човека, но бе прекалено тъмно.
Безшумно пъхна ръка в джоба, допирът до хладния метален бокс му подейства успокоително.
— Ако имате намерение да употребите оръжие… — почна той.
— Ние не използваме оръжие, слушайте, Денис Холт, формулата на Китън трябва да бъде унищожена, както и той самият.
— Ами добре…
Холт неочаквано нанесе удар. Но този път улучи. Изщтраквайки глухо, боксът се хлъзна по окървавеното, издрано лице. Едва различимата фигура падна, викът замря в гърлото. Холт се озърна, никой не бе видял — и тичешком се понесе по уличката.
След пет минути беше в гаража. Смит го чакаше — приличаше на подплашен гарван в огромното си палто. Пръстите на стареца нервно барабаняха по бастуна.
— Да вървим — рече Холт. — По-бързо.
— Вие…
— Нокаутирах го. Той нямаше оръжие… а може би не искаше да го използва. Имах късмет.
Смит се намръщи. Холт включи мотора и подкара бавно, като се озърташе. Най-лесно се проследява автомобил.
Пое на югозапад към Бовари, но при Есекс стрийт, край станцията на метрото преследвачите го настигнаха. Холт веднага сви в една странична уличка. Левият му лакът, опрян върху рамката на прозорчето, се бе вдървил. Караше само с дясната ръка, докато премине изтръпването на лявата. През Уилямсзбург-бридж стигна до Кингс. Направи няколко кръга, като непрекъснато менеше посоката и ту увеличаваше, ту намаляваше скоростта, докато най-сетне враговете загубиха дирите му.
Обикаля доста дълго. Бе се отдалечил и едва ли щеше да стигне навреме до мястото. Холт зави надясно и се отправи на юг към Проспект-парк, после на запад към пустия крайбрежен район между Брайтън-бич и Канарси. Смит седеше безмълвен, свит на задната седалка.
— Засега е добре — подхвърли Холт. — Вече мога да си движа ръката.
— Какво и стана?
— Трябва да съм си ударил рамото.
— Не — каза Смит, — от парализатора е. Ето като този — той показа бастуна си.
Холт не разбра. Спря до павилиона за спиртни напитки.
— Ще взема нещо за пиене — рече той. В такъв студ и дъжд е нужно нещо ободрително.
— Да не закъснеем.
— Имаме време.
Смит прехапа устни, но не възрази. Холт купи уиски и налапа гърлото на бутилката, след като пътникът поклати отрицателно глава на предложението му да си пийне.
Уискито му подейства добре. Нощта беше отвратителна; студът — ужасен; дъждът заливаше улиците, стичаше се по предното стъкло. Износените чистачки не успяваха да се справят със струите. Вятърът свистеше като зъл дух.
— Вече сме близо — забеляза Смит. — Най-добре е да спрем тук. Потърсете място, където да скриете колата.
— Че къде? Наоколо са все частни владения.
— А… в някоя пресечка?
— О’кей — рече Холт.
Намери подходящо място, оградено с гъсти дървета и храсти. Изключи мотора и фаровете и излезе от колата, като завря брадичка във вдигнатата яка на шлифера. Дъждът се лееше като из ведро.
— Почакайте — рече Холт и се върна да вземе фенерчето от колата. — Така. Сега какво ще правим?
— Да вървим към дома на Китън — Смит целия трепереше. — Още няма единадесет. Ще трябва да почакаме.
Чакаха скрити сред храстите в градината на Китън. В пелената от дъжд и мрак едва се очертаваха контурите на къщата. През осветения прозорец на долния етаж се виждаше кът от стая, навярно кабинет. Отляво шумно клокочеше изливащата се от водосточната тръба вода.
Дъждът на струйки се стичаше във врата на Холт. Той тихичко изруга. Доста ще се поизмъчи за тия хиляда долара. И на Смит не му беше леко, но не се оплакваше.
— Не ви ли се струва…
— Шт! — предупреди го Смит. — Може да са нейде наблизо.
Холт послушно понижи глас.
— Значи и те се мокрят. Искат да грабнат тетрадката, а? Защо се бавят тогава?
Смит гризеше ноктите си.
— Искат да я унищожат.
— Да, вярно, същото каза и оня в уличката — потвърди Холт. — Кои са те все пак?