— Това няма никакво значение. Идват от много далеч. Нали не сте забравили какво трябва да направите?
— За тетрадката ли? Ами ако сейфът бъде заключен?
— Няма да бъде — поверително рече Смит. — Остава още малко. Китън довършва експеримента в лабораторията си.
Зад осветения прозорец се мярна сянка. Холт се приповдигна; почувства, че Смит, който стоеше зад него, е напрегнат като струна. Старецът дишаше на пресекулки и шумно.
В кабинета влезе мъж. Приближи се до прозореца, дръпна пердето и застана с гръб към Холт. После направи крачка назад и отвори сейфа.
— Готово! — Сега той ще запише последните данни. След минута ще стане експлозия. Ще изчакате още малко, за да мога да отида и вдигна тревога, ако ония се появят.
— Едва ли са тук.
Смит поклати глава.
— Правете каквото ви казвам. Ще изтичате в къщата и ще вземете тетрадката.
— А после?
— После бягайте колкото имате сили. Гледайте в никакъв случай да не попадне в ръцете им.
— А вие какво ще правите?
Очите на Смит заповядваха строго и неумолимо, като святкаха в тъмнината.
— Не се безпокойте за мен, Дени. Нищо няма да ми се случи.
— Но нали ме наехте да ви охранявам?
— В такъв случай ви освобождавам от това задължение. Другото е най-важно, много по-важно от моя живот. Тетрадката трябва да бъде у вас…
— За Военния щаб ли?
— Да… разбира се. Нали ще го направите, Дени?
Холт се колебаеше.
— Щом е толкова важно…
— Да! Да!
— Добре, тогава о’кей.
Мъжът в стаята пишеше нещо на бюрото. Изведнъж рамката на прозореца се откачи от пантите. Шумът бе заглушен от друг по-силен, сякаш нещо експлодира долу, в подземието. Холт усети как земята се затресе под краката му. Видя, че Китън скочи от бюрото, после се върна и грабна тетрадката. Физикът изтича до сейфа, хвърли я вътре, отвори вратата и остана за миг на прага с гръб към Холт. После изчезна нанякъде.
Смит каза възбудено с развълнуван глас:
— Не успя да го заключи. Почакайте тук, докато ви дам знак, Дени, после вземете тетрадката.
— О’кей — отвърна Холт, но Смит вече тичаше през храстите.
В къщата се разнесе пронизителен вик; от прозореца на подземието заизлизаха червени пламъци. Нещо се сгромоляса — рухна стена, помисли Холт.
Той чу гласа на Смит. Дъждът му пречеше да види стареца, но шумът от схватката ясно достигаше до ушите му. Холт се поколеба. Снопове синкава светлина прорязваха пелената от дъжд.
Трябва да помогне на Смит…
Ами тетрадката — нали бе обещал? Преследвачите искат да я унищожат. Явно къщата гореше. Китън бе изчезнал.
Холт притича до осветения прозорец. Имаше достатъчно време да вземе тетрадката, преди пожарът да стигне до кабинета. С крайчето на окото забеляза прокрадващата се към него фигура. Холт напипа бокса. Ако оня има оръжие — работата му е спукана; ако няма, може би ще се справи с него.
Човекът, същият, с когото Холт се бе сбил на 42-ра улица, насочи към него бастуна си. Светна бледосиньо пламъче. Холт усети как краката му се подкосяват и рухна на земята.
Човекът хукна нанякъде. Холт с огромни усилия се изправи и залитайки, се затича към къщата. Пламъците вече осветяваха нощта. Високата тъмна фигура за секунда се мярна под прозореца на кабинета, после се изкачи на перваза. Холт с мъка пазеше равновесие на огъващите се крака. Болката беше адска, сякаш хиляди игли се забиваха в тялото му. Запъти се към прозореца и като се залови за перваза, надзърна в стаята. Врагът стоеше пред сейфа. Холт влезе през прозореца и тръгна към непознатия. Стискайки в ръка бокса, той се готвеше да нанесе удар. Непознатият отскочи вдтрани, размахвайки бастуна си. На брадичката му имаше засъхнала кръв.
— Аз заключих сейфа — каза той. — Махайте се оттук, Дени, докато не са ви обхванали пламъците.
Холт изруга. Искаше да се добере до врага, но се спъна. В това време високата фигура скочи през прозореца и се скри в дъжда.
Холт се приближи до сейфа. Вече се чуваше пращенето на огъня. През вратата отляво нахлуваше дим. Сейфът бе заключен. Дени не знаеше комбинациите от цифри и не можеше да го отвори. Но все пак порови из книжата на бюрото с надеждата, че Китън е записал на някакво листче цифрите. После излезе в коридора, който водеше към лабораторията в подземието, спря се и погледна надолу — в ада, където лежеше неподвижно овъгленото тяло на Китън. Да, Холт бе направил всичко възможно да изпълни задължението си, но не успя.
Най-сетне огънят го изпъди от къщата. Сирените на пожарникарските коли вече се чуваха съвсем наблизо. От Смит и ония хора нямаше и следа.
Холт постоя сред тълпата зяпачи, като все се озърташе за Смит, но и старецът, и преследвачите му сякаш се бяха провалили вдън земя.