Робин Хоб
Съдбовният кораб
( книга 3 от трилогията „Сага за живите кораби“)
На Джонсън и Ан Гроел.
Затова, че настояха да го направя както трябва.
Пролог
Помнеща
Тя се чудеше какво ли щеше да е, ако беше съвършена.
В деня, в който се беше излюпила, още преди да има възможност да изпълзи на пясъка и да усети хладния, солен допир на морето, беше заловена. Помнещата бе обречена да помни с яснота всеки детайл от този ден. Това беше цялото ѝ предназначение и причината за съществуването ѝ. Тя беше носител на спомени. Не само нейният живот — от момента, в който бе започнала да се оформя в яйцето — а и свързаните животи на тези, отишли си преди нея, се бяха загнездили в съзнанието ѝ. От яйце в змия, после в пашкул, след това в дракон и пак в яйце — всички спомени, съпътствали този процес, бяха нейни. Не всяка змия бе толкова привилегирована — или така обременена. Малко бяха тези, запечатали в съзнанието си цялото познание на техния вид, но повече не бяха и необходими.
В началото беше съвършена. Тънкото ѝ, гладко тяло, гъвкаво и покрито с люспи, беше идеално. Беше си проправила път през кожената обвивка, разкъсвайки я с помощта на яйчения зъб върху муцуната си. Беше се излюпила късно. Другите от люпилото ѝ вече се бяха освободили от черупките си и натрупания сух пясък. Бяха оставили провлачените си следи, за да ги последва. Морето я бе зовяло настойчиво. Всеки плисък на всяка вълна я бе примамвал. Тя бе започнала пътешествието си, плъзгайки се по сухия пясък под лъчите на жаркото слънце. Бе надушила влажния, остър дъх на океана. Неспирната светлина, трепкаща по повърхността, я беше омаяла.
Така и не бе завършила пътешествието си.
Мерзостите я бяха намерили. Бяха я обградили, застанали между нея и зовящия я океан, препречили пътя ѝ с тежките си тела. Бяха я сграбчили, докато пълзеше в пясъка, и я бяха затворили в пещера сред скалите, в басейн, подхранван от прилива. Държаха я там, като я хранеха само с мъртва храна, без да ѝ позволят да плува на воля. Тя не бе мигрирала с другите на юг, в топлите морета, където храната беше в изобилие. Не беше постигнала размерите и силата, които би ѝ осигурил свободният живот. И все пак беше растяла, докато водният басейн в пещерата не беше се превърнал в тясна локва, място, едва успяващо да поддържа кожата и хрилете ѝ мокри. Дробовете ѝ бяха винаги притиснати към навитото ѝ тяло. Заобикалящата я вода постоянно се замърсяваше от отровите и отпадъците ѝ. Тя бе пленник на Мерзостите.
Колко време я бяха държали тук? Не можеше да прецени, но беше сигурна, че бе държана в плен в продължение на няколко нормални жизнени цикъла на вида си. Отново и отново бе усещала призива на времето за миграция. Тогава я беше връхлитало силно безпокойство, следвано от ужасно желание да потърси себеподобните си. Отровните жлези в гърлото ѝ се бяха подували и боляха с пълна сила. В тези моменти за нея нямаше покой, тъй като спомените я обземаха и крещяха за нейното освобождение. Тя се бе мятала неудържимо в мъчително малкия си басейн и се бе клела да отмъсти жестоко на Мерзостите, които я държаха в този плен. В тези моменти омразата ѝ към тях беше най-свирепа. Когато препълнените ѝ жлези подправяха водата с потомствените ѝ спомени, когато водата бе толкова токсична с миналото, че собствените ѝ задъхани хриле я отравяха с история, тогава идваха Мерзостите. Те посещаваха нейния затвор, за да извлекат вода от басейна ѝ и да се опият от нея. Пияни, те си правеха предсказания едни на други, проповядвайки и бълнувайки под светлината на пълната луна. Те крадяха спомените на нейния вид и ги използваха, за да правят изводи за бъдещето.
Тогава двукракият, Уинтроу Вестрит, я бе освободил. Той беше дошъл на острова на Мерзостите, за да събере за тях съкровищата, които морето бе оставило на брега. В замяна, беше очаквал от тях да предскажат бъдещето му. Тази мисъл изпълни гривата ѝ с отрова. Мерзостите предсказваха само онова, което усещаха за бъдещето от откраднатите ѝ спомени! Те нямаха истинска дарба да Виждат. Ако имаха, разсъждаваше тя, щяха да знаят, че двукракият носеше унищожението им. И щяха да спрат Уинтроу Вестрит. А вместо това той я беше намерил и освободил.
Макар че бе докоснала кожата му и че спомените им се бяха смесили чрез токсините ѝ, тя не знаеше какво бе мотивирало двукракия да я освободи. Животът му бе толкова кратък, че повечето от спомените му не оставиха следа у нея. Тя бе усетила тревогата и болката му, бе разбрала, че той рискува краткото си съществуване, за да я освободи. Куражът на един толкова мимолетен изблик живот я бе трогнал. Тя бе убила Мерзостите, които иначе щяха да заловят отново и двамата. После, когато двукракият щеше да умре в обгръщащото го море, тя му бе помогнала да се върне на кораба си.