В залата избухнаха множество разговори. Кефрия отчаяно дръпна ръкава на Яни и заговори през шума.
— Ако намерите Рейн там… мислиш ли, че има вероятност Малта да е с него?
Яни срещна погледа ѝ прямо.
— Той се боеше точно от това — че Малта е отишла в залата с Коронования петел. При драцената, която спеше там.
— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. Мислиш ли, че тя ще се върне? — Слабостта и почудата караха момчето да шепти.
Рейн се обърна, за да го погледне. Силдин се беше свил върху калта, на остров от отломки. Гледаше към светлината над тях, лицето му беше променено от онова, на което беше станал свидетел. Наскоро освободената драцена бе изчезнала, вече далеч отвъд полезрението им, но момчето все още стоеше загледано подире ѝ.
— Не мисля, че трябва да разчитаме да се върне и да ни спаси. Това зависи от нас — прагматично каза Рейн.
Силдин поклати глава.
— О, нямах това предвид. Не бих очаквал тя да ни обърне толкова внимание. Очаквам, че ще трябва сами да се измъкнем оттук. Но би ми харесало да я видя дори само още веднъж. Такова чудо беше. Такава радост. — Той отново повдигна очи към напукания таван. Въпреки калта и мръсотията, които покриваха лицето и дрехите му, той сияеше.
Слънцето се провря в рухналата зала, като донесе слаба светлина, но незначително количество топлина. Рейн вече не помнеше какво бе да си сух, камо ли да ти е топло. Измъчваха го глад и жажда. Костваше му усилия, за да се помръдне. Но се усмихна. Силдин беше прав. Чудо. Радост.
Куполът на затрупаната зала с Коронования петел беше пукнат като повърхността на рохко яйце. Той стоеше върху част от падналите отломки и погледна нагоре към преплетените дървени корени и малкия промеждутък небе. Драцената бе избягала оттам, но Рейн се съмняваше, че двамата със Силдин ще могат да го направят. Стаята бързо се пълнеше с кал, блатото нямаше търпение да превземе града, който му бе устоявал толкова дълго. Потокът от хладна кал и вода щеше да погълне и двамата много преди да успеят да намерят начин да достигнат излаза над тях.
И при все мрачната ситуация, той продължаваше да се диви на спомена за драцената, която бе изплувала от вековното си чакане. Фреските и мозайките, които бе гледал през целия си живот, не го бяха подготвили за действителността. Думата син бе придобила ново значение под блясъка на люспите ѝ. Нямаше да забрави как отпуснатите ѝ криле бяха добили сила и цвят, докато ги размахваше. Змийската воня от трансформацията ѝ все още се носеше тежко във влажния въздух. Той не виждаше никакви останки от магическото дърво, което я бе обгръщало. Изглежда, докато се превръщаше в дракон, го беше абсорбирала цялото.
Но сега я нямаше. А проблемът с оцеляването оставаше да бъде решен от Рейн и момчето. Трусовете от предишната нощ най-накрая бяха нарушили целостта на стените и таваните на заровения град и блатата отвън се просмукваха в залата. Единственият път за бягство беше високо над главите им, измамен прозорец от синьо небе.
По ръба на откъснатото от купола парче, на което стоеше Рейн, мокро бълбукаше кал. После тя възтържествува, поглъщайки краищата на стъклото и хлъзгайки се към босите му крака.
— Рейн. — Гласът на Силдин дрезгавееше от жажда. Малкият брат на Малта седеше върху бавно потъващ остров от отломки. В опитите си да избяга, драцената бе откъртила отломки, пръст и дори дърво. То бе паднало в потъналата зала и част от него все още се носеше по надигащия се поток от кал. Момчето събра вежди, тъй като естественият му прагматизъм се бе завърнал.
— Може би можем да повдигнем това дърво и да го подпрем на стената. После, ако се покатерим по него, можем…
— Нямам достатъчно сили — намеси се в оптимистичния план на момчето Рейн. — Дори да бях достатъчно силен да вдигна дървото, калта е твърде мека, за да ме издържи. Но бихме могли да отчупим някои от по-малките клони и да направим нещо като сал. Ако успеем да разпределим тежестта си достатъчно добре, можем да се задържим на повърхността.
Силдин обнадеждено погледна нагоре към дупката, през която се процеждаше светлина.
— Мислиш ли, че калта и водата ще запълнят стаята и ще ни издигнат дотам?
— Вероятно — с готовност излъга Рейн. Той предположи, че калта ще спре малко преди да напълни стаята. Вероятно щяха да се задушат, когато надигащото се ниво на водата ги погълнеше. Ако ли не, евентуално щяха да умрат от глад. Парчето от купола под краката му потъваше бързо. Беше време да го изостави. Скочи върху купчина от свлекли се земя и мъх, която поддаде под него. Калта беше по-мека, отколкото си беше помислил. Насочи се към дървесния дънер, хвана един от клоните и се издърпа навън и върху него. Надигащата се тиня достигаше поне нивото на гърдите и гъстотата на овесена каша. Ако потънеше в нея, щеше да умре в студената ѝ хватка. Движенията му значително го бяха приближили до Силдин. Протегна ръка към момчето и то скочи от потъващия си остров, прелетя кратко и се закатери по меката кал, за да го достигне. Рейн го издърпа върху стъблото на вечнозеленото дърво. Момчето се сви треперещо до него. Дрехите бяха прилепнали към тялото му със същата кал, която покриваше лицето и косата му.