— Ти не беше предател, Давад. Знам това. Беше алчен и алчността ти те направи глупав, но никога няма да повярвам, че нарочно си предал Бингтаун.
После се беше изкачила обратно на пътя, за да се присъедини към Рейч. Прислужницата не каза нищо за мъжа, който я бе направил робиня. И да беше извлякла някакво задоволство от смъртта му, не го огласи. Роника ѝ беше благодарна за това.
Калсидските галери и кораби не напуснаха веднага бингтаунското пристанище. Роника се бе надявала, че ще се възцари мир. Вместо това между Търговците — Стари и Нови, се бе разпалила още по-ужасяваща борба; съсед се бе обърнал срещу съседа, а преданите никому се възползваха от всеки, останал отслабен от гражданските раздори. През деня се бяха разпалили пожари. Докато бягаха от Бингтаун, Роника и Рейч подминаваха горящи къщи и преобърнати карети. Пътищата се задушаваха от бежанци. Нови и Стари Търговци, прислуга и избягали роби, продавачи и просяци, хора от Трите кораба — всички бягаха от странната война, която се бе разгърнала внезапно сред тях. Дори тези, които напускаха града, се счепкваха помежду си. Между групите прехвърчаха закани и обиди. Ликуващото разнообразие на слънчевия град до синьото пристанище се бе разцепило на остри, подозрителни прослойки. През първата им нощ на път ги бяха обрали — торбите им с храна бяха задигнати, докато спяха. Роника и Рейч продължиха пътя си с вярата, че притежават достатъчно издръжливост, за да стигнат фермата дори без храна. Хората по пътя разказваха истории, че калсидците са се върнали и целият Бингтаун гори. Ранната вечер на втория ден няколко закачулени млади мъже ги бяха заговорили и поискаха ценностите им. След като Роника им съобщи, че не притежават нищо, грубияните я събориха на земята и преровиха торбата ѝ с дрехи, след което презрително захвърлиха принадлежностите ѝ на прашния път. Други бежанци ги подминаваха забързано и отклоняваха поглед. Никой не се намеси. Разбойниците заплашиха Рейч, но робинята ги изтърпя стоически. Най-накрая бандитите ги оставиха, за да преследват по-богата плячка — мъж с двама прислужници и тежко натоварена количка. Прислугата избяга, оставяйки мъжа да се моли и крещи, докато крадците претърсваха количката му. Рейч трескаво бе задърпала Роника за ръката и я бе повлякла надалеч.
— Нищо не можем да направим. Трябва да спасим собствените си кожи.
Не беше права. Следващата сутрин доказа това. Попаднаха на телата на жената от чайната и дъщеря ѝ. Други бегълци прескачаха телата и бързаха да подминат. Роника не можа. Тя се спря, за да погледне изкривеното лице на жената. Не знаеше името ѝ, но си спомняше сергията ѝ за чай на пазара. Дъщеря ѝ винаги бе обслужвала Роника с усмивка. Те не бяха Търговци, Стари или Нови, а скромни хора, дошли в процъфтяващия с търговията си град, и бяха станали част от бингтаунското разнообразие. Сега бяха мъртви. Не калсидците, а бингтаунски жители ги бяха убили.
В този момент Роника се обърна и се върна в Бингтаун. Не можеше да обясни на Рейч защо и дори я беше окуражила да продължи към Ингълби без нея. Дори сега не можеше да даде разумно обяснение на решението си. Вероятно беше заради това, че не можеше да я сполети нищо по-лошо от вече случилото ѝ се. Щом се върна, завари дома си опустошен и разграбен. Дори откритието, че някой бе надраскал „ПРЕДАТЕЛИ“ на стената в кабинета на Ефрън, не можа да предизвика по-дълбока покруса. Бингтаун, който познаваше, беше изчезнал и нямаше да се върне. Ако всичко щеше да погине, може би беше най-добре да си иде заедно с него.
И все пак, тя не беше жена, която се предава просто така. В следващите дни двете с Рейч организираха домакинството си в колибата на градинаря. Животът им бе странно нормален по един откъснат от света начин. В града под тях борбите продължаваха. От втория етаж на фамилната къща Роника съвсем бегло можеше да види пристанището и града. Калсидците на два пъти се бяха опитали да го превземат. И на двата бяха отблъснати. Нощните ветрове често донасяха звуците на битка и миризмата на пушек. Като че ли обаче вече нищо не я засягаше.
Малката колиба бе лесна за затопляне и чистене, а скромният ѝ вид я правеше по-малко вероятна мишена за бродещи мародери. Останалото от кухненската градина, пренебрегнатата овощна градина и оцелелите пилета задоволяваха ограничените им нужди. Двете обхождаха плажа за дървени отломки, които горяха със зелен и син пламък в малките си сърцевини. Роника не беше сигурна какво ще прави, когато наближеше зимата. Предполагаше, че ще загине. Но не грациозно или доброволно. Не. Щеше да си иде с бой.