Същата тази упоритост сега я караше да пристъпва внимателно надолу по коридора, докато преследваше нарушителя. Стисна тоягата си в две ръце. Нямаше ясен план какво щеше да прави, ако или когато го срещнеше. Просто искаше да разбере какво мотивираше този самотен опортюнист, който се движеше така потайно сред изоставения ѝ дом.
Имението вече добиваше прашния мирис на занемареност. Най-ценните притежания на рода Вестрит бяха продадени по-рано през лятото, за да финансират спасителна операция за пленения им жив кораб. Останалите съкровища бяха по-скоро със сантиментална стойност: дребните украшения и любопитните предмети, които Ефрън им беше носил като сувенири от пътуванията си по море; стара ваза, принадлежала на майка ѝ; тапет за стената, който двамата с Ефрън бяха избрали, когато бяха младоженци… Роника отклони мисълта си от този списък. Вече не бе останало нищо от това, беше или счупено, или взето от хора, които нямаха представа какво символизират тези вещи. Остави ги. Тя бе запазила миналото в сърцето си и нямаше нужда от физически предмети, които да я обвързват с него.
Вървеше на пръсти покрай изкъртените от пантите си врати. Докато бързаше след закачуления мъж, отдели поглед единствено на атриума, чийто под беше засипан от преобърнати чайници и изгнили растения. Къде отиваше той? Успя да зърне наметалото му, когато влезе в една от стаите.
Стаята на Малта? Спалнята на внучка ѝ?
Роника се приближи. Той си говореше нещо. Осмели се да надникне набързо, след което смело пристъпи в стаята и попита настоятелно:
— Керуин Трел, какво правиш тук?
Младият мъж скочи на крака с буен вик — беше коленичил до леглото на Малта. Единствена червена роза почиваше на възглавницата. Той се кокореше срещу Роника с пребледняло лице, ръката стискаше гърдите му. Устата му се движеше, но не излизаше нито звук. Очите му пробягаха към тоягата в ръцете ѝ и се разшириха още повече.
— О, я седни — възкликна Роника с раздразнение. Хвърли тоягата в долната част на леглото и сама послуша съвета си.
— Какво правиш тук? — попита уморено. Беше сигурна, че знае отговора.
— Вие сте жива — тихо отвърна Керуин. Повдигна ръце и разтърка очите си. Роника знаеше, че се опитва да скрие сълзите. — Защо не… Малта също ли е в безопасност? Всички казаха…
Керуин се свлече, за да седне до розата си на леглото на Малта. Нежно постави ръцете си на възглавницата ѝ.
— Чух, че сте напуснали бала с Давад Рестарт. Всички знаят, че кочияшът му беше част от засадата. Те искаха единствено сатрапа и Рестарт. Така казват всички: че щяха да ви оставят на мира, ако не бяхте пътували с Рестарт. Знам, че той е мъртъв. Някои твърдят, че знаят какво е станало със сатрапа, но не казват нищо. Всеки път, когато попитам за Малта и за всички вас… — Внезапно замълча и лицето му се изчерви, но се принуди да продължи. — Те казват, че сте предатели, че сте участвали в плановете на Рестарт. Според слуховете сте планирали да предадете сатрапа на Новите Търговци, които щели да го убият. Тогава бингтаунските Търговци щели да бъдат обвинени за смъртта му и Джамаилия щяла да изпрати калсидски наемници да завземат града ни и да го предоставят на Новите Търговци.
Той се поколеба, после се стегна и продължи:
— Някои казват, че сте си получили заслуженото. Казват ужасни неща и аз… Аз мислех, че всички сте мъртви. Граг Тенира говори във ваша полза, като каза, че всичко това е нелепо. Но откакто замина с Офелия, за да помогне в защитата на устието на Дъждовната река, никой не е застанал на ваша страна. Аз се опитах веднъж, но… Аз съм млад. Никой не ме слуша. Баща ми ми се гневи, че дори споменавам Малта. Дело плака за нея, заради което той ѝ забрани да напуска стаята си и каза, че ще я набие с камшик, ако дори изрече името ѝ отново. А той никога досега не я е бил с камшик.
— От какво се страхува? — прямо попита Роника. — Че хората ще ви набедят за предатели, защото се интересувате какво е станало с приятелите ви?
Керуин раздвижи глава в рязко кимване.
— Татко не беше доволен, когато Ефрън прибра Брашън, след като го беше обезнаследил. После вие го направихте капитан на Парагон и го изпратихте сякаш наистина вярвахте, че той ще спаси Вивачия. Татко реши, че се опитвате да се изтъкнете, да докажете, че сте вразумили сина, който той е изхвърлил.
— Какви глупости! — възкликна Роника с отвращение. — Нищо подобно не съм правила. Брашън сам се вразуми, а баща ти, вместо да се гневи на Вестрит заради това, трябва да се гордее с него. Но доколкото разбирам, той е доволен, че ни вижда дамгосани като предатели?