— Няма да поискам от теб нещо, което не е по силите ти.
Със стреснат вик Ета скочи на крака. Тя се обърна и откри Кенит да стои на прага на отворената врата. Покри устата си с ръка.
— Не те чух — извини се виновно.
— Но аз те чух. Момчето ни будно ли е? Уинтроу? — Кенит изкуцука в стаята, за да погледне с надежда неподвижното тяло на Уинтроу.
— Не. Пие вода, но с изключение на това няма никакви признаци на възстановяване. — Ета остана права.
— Но ти все пак му задаваш тези въпроси — спекулативно отбеляза Кенит. Той обърна глава, за да я прониже с поглед.
— Нямам с кого другиго да споделя подобни съмнения — започна тя и после спря. — Имам предвид — започна колебливо, но Кенит я накара да замълчи с нетърпеливо движение на ръката си.
— Знам какво имаше предвид — заяви той и потъна в стола ѝ. Освободи патерицата си и тя я хвана, преди да е паднала на пода. Наведе се напред, за да погледне Уинтроу по-отблизо, смръщил вежди. Пръстите му докоснаха подутото лице на момчето с женска нежност.
— И на мен ми липсват съветите му. — Погали поникналата по главата на Уинтроу коса, след което отдръпна ръката си, отвратен от нейната загрубялост. — Обмислям да го сложа на бака, до фигурата. Тя може да ускори оздравяването му.
— Но… — започна Ета, но задържа езика зад зъбите си и наведе очи.
— Възразяваш? Защо?
— Не исках да…
— Ета! — Кенит изрева името ѝ, карайки я да подскочи. — Спести ми това мрънкане и подмилкване. Ако ти задам въпрос, то е защото искам да говориш, не да ми хленчиш. Защо възразяваш на преместването му там?
Тя преглътна страха си.
— Коричките на раните му са ронливи и влажни. Ако го преместим, може да паднат и да забавят излекуването му. Вятърът и слънцето може да изсушат и напукат суровата кожа още повече.
Кенит гледаше единствено към момчето. Изглеждаше сякаш обмисля думите ѝ.
— Разбирам. Но ще го преместим внимателно и няма да го държим там за дълго. Вивачия се нуждае от уверение, че е още жив, а и мисля, че той ще има нужда от силата ѝ, за да се излекува.
— Сигурна съм, че знаеш по-добре от мен… — заекна тя, но той преряза възражението ѝ:
— Сигурен съм, че е така. Иди викни няколко мъже от екипажа да го преместят. Аз ще изчакам тук.
Уинтроу плуваше надълбоко, сред мрак и топлина. Някъде далече над него имаше свят на светлина и сянка, на гласове и болка, и допир. Той го избегна. В друго измерение имаше същество, което го търсеше слепешком, викаше го поименно и го залъгваше със спомени. Тя беше по-трудна за отбягване, но решителността му беше непоклатима. Ако го намереше, щеше да последва силна болка и разочарование и за двамата. Докато оставаше дребно, безформено създание, плуващо през мрака, можеше да избегне всичко.
Нещо бе направено на тялото му. Имаше тропане, говорене и суетня. Той се съсредоточи в очакване на болката. Болката имаше силата да го хване и да го задържи. Болката можеше да го извлече до този свят, където имаше тяло и съзнание, и група от спомени, които вървяха с тях. Тук долу беше много по-безопасно.
Само така изглежда. И макар да изглежда така за дълго, рано или късно ще закопнееш за светлина и движение, за вкус, звук и допир. Ако чакаш твърде дълго, може да изгубиш тези неща завинаги.
Този плътен глас бумтеше навсякъде около него — като гърмежа на морска пяна, разбиваща се в скали. Като самият океан, гласът го обърна и прекатури, оглеждайки го от всички страни. Той напразно се опита да се скрие от него. Познаваше го.
— Коя си ти? — настоя той.
Гласът беше развеселен. Коя съм аз? Знаеш коя съм аз, Уинтроу Вестрит. Аз съм това, от което най-много се боиш и от което тя най-много се бои. Аз съм тази, която отбягвате да признаете. Аз съм тази, която отричате и скривате от себе си и един от друг. И въпреки това аз съм част и от двама ви.
Гласът замлъкна в очакване, но той не искаше да изрече думите. Знаеше, че старата назоваваща магия работеше в двете посоки. Да знаеш истинското име на някое същество означаваше да притежаваш силата да го обвържеш. Но назоваването на подобно същество можеше освен това да го направи реално.
Аз съм драцената. Гласът говореше категорично. Вече ме познаваш. И никога нищо няма да е същото.
— Съжалявам, съжалявам — тихо изпелтечи той. — Не знаех. Никой не знаеше. Съжалявам. Толкова много съжалявам.
Не колкото мен. Гласът беше неумолим в огорчението си. Нито колкото тепърва ще съжаляваш.