Сънят се промени.
Внезапно над нея стоеше Парагон. Той беше мъж, висок, тъмнокос и мрачен. Погледна я с очи като тези на Кенит. Тя се присви надалеч от него. Когато заговори, в гласа му звучеше болка:
— Алтея. Стига с това. Никой от нас не може да го търпи повече. Ела при мен — нареди ѝ той. — Безшумно. Веднага.
— Не. — Тя почувства как я дърпа и започна да се съпротивлява. Знаещият поглед в очите му я заплашваше. Никой не биваше да разбира така отявлено какво чувства.
— Да — каза ѝ, докато тя упорстваше. — Знам какво правя. Ела при мен.
Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Той беше твърде едър и силен. Но въпреки това тя се опитваше. Ако се бореше и не се даваше, как можеше вината да е нейна?
— Вината не беше твоя. Отърси се от този спомен; той не е настоящето. Това мина и приключи. Остави го да си иде. Тихо, Алтея, тихо. Ако изкрещиш, ще се събудиш. По-лошо, ще събудиш целия екипаж.
Тогава всички щяха да узнаят срама ѝ.
— Не, не, не. Изобщо не става дума за това. Просто ела при мен. Имаш нещо мое.
Ръката от устата ѝ изчезна, както и тежестта от тялото ѝ, но тя все още беше пленена в себе си. Тогава внезапно се понесе свободно. Беше някъде другаде, някъде на студено и ветровито, и тъмно. Беше много самотно място. Компанията на когото и да било беше за предпочитане пред тази изолация.
— Къде си? — повика го тя, но въпросът излезе като шепот.
— Тук. Отвори очи.
Тя стоеше на бака сред нощна буря. Извиващ се вятър разклащаше дърветата над главата ѝ и дребни парчета отломки падаха сред мръсен дъжд. Парагон се беше извил, за да погледне назад към нея. Алтея не можеше да различи чертите му, но чу гласа му.
— Така е по-добре — каза ѝ успокояващо. — Имах нужда да дойдеш тук, при мен. Чаках, като мислех, че в крайна сметка ще дойдеш сама. Но ти не го направи, а това продължи твърде дълго за всички ни. Вече знам какво трябва да сторя. — Фигурата замълча. Следващите му думи излязоха по-тежко. — Имаш нещо мое. Искам си го обратно.
— Нямам нищо твое. — Изговори ли думите, или само си ги помисли?
— Напротив, имаш. То е последното парченце. Независимо дали ти харесва, или не, трябва да си го върна, за да стана цялостен. За да станеш цялостна и ти. Мислиш, че то е твое, но грешиш. — Той извърна поглед от нея. — По право тази болка е моя.
Започна да се сипе дъжд, леденостуден дъжд. Първо го чу сред дърветата горе. После капките си пробиха път през балдахина. Най-напред западаха нежно, а после извил се вятър забърса върховете на дърветата и капките стовариха студения си товар в потоп. Алтея вече беше изтръпнала за студа. Парагон продължи да говори нежно:
— Върни ми я, Алтея. Няма причина да я задържаш. Тя никога дори не му е принадлежала, че да ти я дава. Разбираш ли? Той ти я предаде. Опита се да се отърве от болката, като я предаде, но не беше негова. Трябваше да си остане с мен. Сега си я взимам от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да я пуснеш. Оставям ти спомена, защото той, боя се, си е изцяло твой. Но болката е стара, предавана от един на друг като зараза. Реших да сложа край. Сега се връща при мен и остава с мен.
За известно време тя се съпротивлява, стискайки я силно.
— Не можеш да я вземеш от мен. Беше толкова ужасно. Беше толкова болезнено. Никой не би разбрал; никой не би повярвал. Ако ми отнемеш болката, правиш лъжа от онова, което изтърпях.
— Не. Не, скъпа моя, правя го само спомен, вместо нещо, което да изживяваш непрестанно в главата си. Остави го в миналото. Вече не може да те нарани. Няма да му позволя.
Той протегна към нея широка ръка. Тя се страхуваше от него, но неспособна да се противопостави, положи малката си длан върху неговата. Той въздъхна дълбоко.
— Върни ми я — каза ѝ меко.
Беше като да издърпаш забила се надълбоко треска. Имаше я протяжната болка от изваждането, а после рязкото жегване на потеклата прясна кръв. Нещо здраво стегнато вътре в нея изведнъж се отпусна. Беше се оказал прав. Не беше нужно да задържа болката си. Можеше да я пусне. Споменът все още беше там. Не беше изчезнал, но се беше променил. Беше спомен, част от миналото. Тази рана можеше да се затвори и да заздравее. Нанесената ѝ вреда вече я нямаше. Не ѝ се налагаше да я държи като част от себе си. Можеше да си позволи да се излекува. Сълзите ѝ се разводняваха от падащия по лицето ѝ дъжд.
— Алтея!
Тя дори не трепна. Непрестанният дъжд измиваше нощта от небето, като го изсветляваше до сиво утро, което едва проникваше през покрова на дърветата. Алтея стоеше на бака с ръце, протегнати към полумрака, докато проливният дъжд я мокреше. Беше прилепил нощната риза до тялото ѝ. Като прокле и двама им за глупаци, Брашън се спусна напред през палубата, за да я хване за рамото и да я разтърси.