— Първо нарушение на кодекса! — обади се съдията, който седеше отдясно на председателя.
— И вие бихте го направили! — озъби му се щурманът. — Дори командирът не пое риска да принуди някого да остане. Нетърпението ни да се слеем с простора, да тичаме и да крещим, да изкрещим от себе си всичката мъка по простора, насъбрала се у нас още в гените ни, бе ни превърнало в зверове. Бихме го разкъсали, ако се опиташе макар и за час да ни попречи. Гърдите ми щяха да се пръснат, докато се спускахме тия сто километра през атмосферата, главата ми бучеше, сякаш орган свиреше в нея, тържествен и победоносен. И щях наистина да се пръсна, ако веднага не бяхме отворили, ако веднага не бяхме изскочили…
— Без шлемове? — повторно се обади съдията отдясно на председателя.
— Кой ти мислеше за шлемовете! Докторът крещеше зад нас, но нали и неговите изследвания…
— Второ нарушение на кодекса! — отбеляза заядливият съдия и самодоволно се завъртя на стола си.
— И двайсето да е! Може би все пак щяхме да ги, сложим, аз поне си помислих тичешком да го сложа, но тогава се появиха хората. Хора като нас, хора без шлемове.
— Опишете ни ги! — рече председателят и се мъчеше да изглежда равнодушен — единственият равнодушен в залата.
— Не ги видях добре. Изтичаха към нас откъм близката гора със смях и с отворени обятия. А към мен тичаше най-красивата жена в Галактиката. Беше разперила ръце да ме прегърне и аз исках пръв да стигна до нея, за да не ме изпревари някой. Имах чувството… — щурманът внезапно се прекъсна, усетил навярно и с гърба си враждебната наеженост на публиката. В края на краищата жена му бе тичала до него и бе загинала някъде край него.
— Как беше облечена? — помогна му председателят да преодолее смущението си.
Щурманът позатвори очи, да я види отново в паметта си.
— Не знам. Май че беше гола. Или имаше около гърдите и кръста си венци от цветя. Не помня. Нали ви казвам, беше невероятно красива.
— А после какво стана, помните ли?
— Да, после… Извинете, сигурно ще ви прозвучи чудовищно, но нали трябва да се каже цялата истина! После аз се хвърлих в обятията й и усетих, че тя също ме обича с такава сила, с каквато я обичах и аз. Имах чувството, че това е жената, за която цял живот съм копнял. И я целунах, в една безкрайна целувка се целунахме… После не помня. Събуди ме докторът.
— А хората, искам да кажа, тамошните, какво правеха?
— Когато отворих очи, вече ги нямаше.
Съдията отдясно пак се завъртя на стола си и явно се готвеше нещо да каже, но председателят го изгледа с досада, рече:
— Как си го обяснявате, щурман?
— Вероятно са се изплашили, че с бурното си гостоприемство са причинили смъртта ни, но те не са виновни. Те сигурно и не подозират, че има вируси и че при целувката техният вирусен свят, девствен и свиреп срещу всичко чуждо, ни е убил така мълниеносно. Може също ние да сме ги убили с нашите вируси и да лежат някъде из гората. Предлагах на доктора да ги потърсим, но той категорично настоя веднага да напуснем планетата. Беше много изплашен, предполагам, затова още там си съчини и версията, че не е имало хора. Да ни накара да тръгнем веднага.
— Те не са виновни, но вие, които сте хукнали да се целувате с тях… — не издържа в безпристрастието си председателят, а съдията от дясната му страна отброи тържествуващо:
— Трето нарушение на правилника за контакт с чужд органичен свят.
— Казах ви — сопна му се със същата мрачна тържественост щурманът. — И трийсето да е, аз поне не можех да не го направя. След като толкова векове сме жадували… И да се натъкнем на хора като нас съвсем като нас…
— Разказвайте нататък! — с повелителен жест възпря председателят надигналата се свада.
— Мъчех се да помагам на доктора да спасим когото можем, макар че едва се държах на краката си. За съжаление той имаше само два апарата изкуствено сърце. Но не е виновен докторът. Кой да си помисли, че ще стане нещо такова, всички така изведнъж… Докато оправи мен, докато оправихме Дара, спирането на сърцето у другите бе траяло фатално дълго.
— Защо не ги върнахте за изследване?
— Докторът каза, че смъртта им е ясна и че ние скоро ще се върнем. Затова ги погребахме. Разбира се, в херметична изолация.
— А как си обяснявате, че той единствен остава невредим? Не се ли е прегръщал с някого от аборигените?
— Не видях. Аз не видях и другите да се прегръщат с тях, бях изцяло заслепен от красотата на моята посрещачка. Но сигурно също са го направили, щом са мъртви.
— Защо докторът тъкмо вас се е заел най-напред да спасява? И защо после тъкмо тази от жените сте спасили двамата, а не вашата партньорка например? — отмъстително избухна заядливият съдия, след като председателят запита двамата си помощници дали имат допълнителни въпроси. Той самият бе вече приключил с разпита.