Кери се взря в пистолета. Чудеше се дали с оръжието ще успее да го принуди да й помогне. Стори й се абсурдно. Не бе в състояние да си представи как ще държи с една ръка Лиза, а в другата — пистолета, насочен към Линк О’Нийл.
Сигурно щеше да избие цялата група още преди да достигнат границата.
Младата жена се завъртя гневно. Погледът й попадна върху торбите. Как допусна да сбърка фотоапаратите с оръжия? В случая те бяха съвсем безполезни. От друга страна, нима бе възможно човек да падне толкова ниско, че да постави някакъв филм над живота на девет сираци? Нещастник. Коравосърдечен егоист, който си изкарваше хляба, като правеше снимки на хора, ала не бе способен да изпита елементарно съчувствие към съдбите им. Човек, за когото един филм…
Кери застина. Очите й заискриха от въодушевление. Без да се замисля върху последиците от това, което беше решила да извърши, тя се прехвърли в каросерията на камиона и разкопча първата торба.
Линк имаше чувството, че се намира в ада.
Някакъв папагал понечи да демонстрира вокалните си дарби и пронизителният звук сякаш проби като с копие главата му. Стомахът му започваше да се бунтува, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Устните му лепнеха. Врата си усещаше схванат. Дори и косата го болеше. Чудеше се как е възможно. Изследва я внимателно и откри, че не тя му създава проблеми. На черепа му незнайно как се бе появила цицина, голяма колкото гъше яйце.
Но най-страшната му болка носеше името Бишоп. Каръл? Или Каролин? Не си спомняше, но му се дощя да издълбае името върху надгробния й камък, след като я удуши. Изпусна самолета заради тази малка кучка! Щом се сетеше за това, започваше да скърца със зъби. И понеже не бе способен да понесе собствената си глупава грешка, насочваше яда си към жената.
Проклета досадница! Какво ли търсеше в Монтенегро? Не беше си представял, че филантропите са толкова големи натрапници. Девет сираци. Нима си въобразяваше, че ще съумее да преведе тайно девет деца на осем, какво остава на осемдесет километра разстояние, пък и да ги качи на самолет, за който се предполагаше, че ще ги чака… По дяволите! Та това му приличаше на слаб сценарий за филм. Нищо нямаше да се получи.
На всичко отгоре бе решила, че той ще си заложи главата, да не говорим за огромното състояние, което се надяваше да получи за снимките си, за да й помогне. Ама че смехория! Нима тя си въобразяваше, че досега бе оцелял, следвайки единствено благородните си пориви?
На всеки, който го познаваше, бе добре известно, че Линк О’Нийл гони собствения си интерес. Хората го харесваха. Уважаваха го. Пък и той не бе стиснат, при случай не отказваше да почерпи. Но в критичните моменти гледаше да се спаси, без да мисли за околните. Сякаш бе положил клетва да бъде верен единствено на себе си.
Тези противоречиви мисли се въртяха в ума му, когато се добра до мястото, където бе оставил жената. Олекна му, след като се увери, че се е поуспокоила. С изящни сръчни пръсти сплиташе дългата си коса. Получаваше се плитка, дебела колкото китката му. Май тъкмо това бе една от причините да тръгне снощи с нея — гледката на невероятните й коси. По дяволите! Шест седмици бе траял престоят му в тази проклета страна, ала не бе усещал тъй остро липсата на жена. Бе прекалено придирчив, за да задоволи плътските си желания с проститутките по кръчмите, които обслужваха войниците и от двата лагера.
Предишната нощ бе твърдо решил да се лиши от компания. Съзнанието му бе заето с една-единствена мисъл — да хване самолета. Изпитваше необходимост да притъпи усещанията си с няколко питиета, а после да се качи на самолета и да избяга колкото е възможно по-далеч от Монтенегро. Но силният алкохол не успяваше да изтрие от паметта му зверствата, на които стана свидетел през тези шест седмици. Ето защо продължаваше да се налива с отвратителното питие. И вместо да притъпи усещанията му, в края на краищата се стигна дотам, че замъгли разума му.
Когато жената с тъмната коса, лъскава под смътната светлина в бара, се приближи до него, той се поддаде на вълнението, което изпита. Целувката се оказа решаваща. Почувствал вкуса на устните й, волята като че ли го напусна. Момичето наистина бе невероятно красиво, с изящна фигура, макар и прекалено слаба за тази смешна рокля.
Колкото и да си блъскаше главата, Линк не можеше да си обясни как я сбърка с проститутка. Той повече приличаше на наемен войник, отколкото тя — на проститутка. Косата й бе тъмна, ето защо я взе за една от местните жени. Но на утринната светлина бе се уверил, че очите й съвсем не са кафяви, както си мислеше, а тъмносини. А светлата й кожа не беше типична за латиноамериканките. И най-вече у нея отсъстваше суровият, тъжен и отегчен поглед на онези, които проституираха, за да си изкарват прехраната. Жените в Монтенегро бяха принудени да се продават за парче хляб и остаряваха твърде рано.