— Сега може ли вече да си вървим?
Войниците замълчаха. Взираха се в командира си, мъчеха се да отгатнат как ще реагира, какво решение ще вземе. А той очевидно ценеше мнението на хората си. Изискваше от тях да го уважават и не би си позволил да се изложи. Всичко това Кери бе доловила още при първите разменени думи и сега разчиташе, че е избрала правилен подход.
— Вие сте смели мъже. И едва ли ви доставя удоволствие да тероризирате малки деца. Хората на президента са страхливци, затова държат в подчинение жените и децата. Но не очаквам подобно нещо от вас. Нима ще избиете няколко беззащитни деца? Не вярвам, понеже се борите за свобода, за по-добър живот. Самите вие сте оставили децата, братята и сестрите си. Тези деца можеха да бъдат ваши. Помогнете ми. Дайте ми възможност да ги закарам на безопасно място, далеч от куршумите.
Командирът се втренчи в децата. На Кери й се стори, че за миг в непроницаемите му очи се появи състрадание или някакво подобно чувство. Но в следващия миг той насочи вниманието си към Линк и изражението на лицето му отново стана враждебно.
— Ти жена ли си му? — попита я той.
— Аз… — Кери нерешително се озърна.
— Какво те пита? — поиска да знае Линк.
— Дали съм твоя… жена.
— Кажи му истината.
— Защо? Ако си помисли…
— Ще те използва, за да ме пречупи. По дяволите, прави каквото ти казвам!
— Не, не съм му жена — промълви Кери.
Мъжът се вторачи в нея. Изучаваше я хладно. После, за нейно най-голямо учудване, се ухили. Усмивката бавно плъзна по страшното му мургаво лице, а после прерасна в буен смях. Останалите бунтовници скоро се присъединиха. Смееха се на нещо, което само те знаеха и разбираха.
— Да, можеш да си вървиш — отвърна й на испански командирът.
Кери сведе глава в знак на признателност и му благодари.
— Но преди това държа твоят мъж отново да ме снима.
— Той не ми е мъж.
— Лъжеш — тихо изрече бунтовникът.
— Не лъжа. — Кери потрепери, когато видя победоносните пламъчета в очите му. — Не, не ми е… Не ми е никакъв. Просто наех господин О’Нийл да ми помогне за децата.
— Аха! Тогава не би имал нищо против да се снимам с теб.
— С мен? — Кери срещна самодоволния му подигравателен поглед с удивление и страх.
— Да.
Неколцина от партизаните изръмжаха одобрително и го поздравиха заради находчивостта с потупване по гърба.
— Какво става? — Линк бе сложил ръце на кръста и очакваше отговор от Кери.
— Той иска да се снима.
— Тогава се отдръпни.
— Но той настоява да се снима с мен.
Кери се взря в лицето му, добило свирепото изражение на бунтовниците, скупчени зад нея.
— Кажи на това копеле да върви по дяволите.
Признателна усмивка заигра на устните на Кери. Боеше се, че Линк може да реши да се възползва от снимката й с този звяр. Обърна се и гордо се върна при командира. Очите му, насочени към Линк, бяха пълни с омраза. Посегна към Кери, обхвана здраво талията й с ръка и я придърпа към себе си.
— Пуснете ме!
Изтръгна се от прегръдката му. Няколко автомата се вдигнаха, готови да стрелят, но Кери стоеше с високо вдигната брадичка. В очите й се четеше гордо презрение.
— Няма да се снимам с вас.
— Тогава мъжът ти ще умре — изсъска командирът.
— Не мисля. Вие не сте хладнокръвен убиец.
Кери беше убедена по-скоро в противното, но реши, че може да рискува, като поласкае самолюбието му. Джо нареди на децата да не мърдат от местата си. После отиде при Линк. Командирът заповяда на двама от войниците си да ги пазят. Другите се разпръснаха, но автоматите им бяха все така насочени към фотографа и към момчето. Командирът се изсмя ехидно и понечи да прегърне Кери през раменете. Тя не помръдна.
— Свалете си ръцете от мен.
Мъжът я придърпа още по-близо.
— Да върви по дяволите! — изръмжа зад нея Линк. — Пусни я! — изкрещя той на командира.
— Защо толкова се инатиш? — попита бунтовникът с напевен глас. — Лишаваш се от голямо удоволствие.
Изведнъж Джо се втурна към Кери. Един войник го препъна, той полетя и се просна в прахта. Бунтовниците се изкикотиха. Онзи, който го спъна, опря цевта на автомата в тила на момчето и му заповяда да не мърда.
— О, Боже! — промълви Кери.
— Кажи му, че си монахиня — подкани я Линк.
— Та ти не четеш ли вестници?
Да, тя имаше право. Никой вече не щадеше свещениците и монахините. Дори се случваше да ги екзекутират по най-жесток начин. Командирът хвана плитката на Кери и започна да я увива около месестия си юмрук.
— Кучи син!
Линк отскочи напред. Усети удар от приклад в корема си. Падна и изпъшка от болка, но успя да се вдигне на крака, готов да се бие.