— Линк, недей! — изкрещя Кери.
Командирът измъкна пистолета от колана си и се прицели в Линк.
— Не, моля ви. — Кери го хвана за ръката.
— Мъж ли ти е?
Жената се взря в очите му с цвят на обсидиан. Знаеше, че бунтовникът се опитва да ги сплаши и да ги унижи.
— Да, мъж ми е. Моля ви, не го убивайте.
Повтаряше настойчиво думите. Най-накрая ръката, която стискаше пистолета, се отпусна. Мъжът издаде бързо и рязко нарежданията си. Кери изтича до Линк, за да му помогне да се изправи.
— Хайде, той каза, че можем да си вървим.
Линк трепна. Държеше се за корема и се взираше свирепо към командира. Изгаряше от желание да размаже арогантното му лице. Ако не бяха Кери и децата, щеше да го направи, дори това да струва живота му. Но жената го дърпаше за ръкава и го молеше да влезе в камиона.
С огромно усилие се подчини на разума и затвори очи пред предизвикателството, което се четеше в очите на партизанина. Събра фотоапаратите и филмите, докато Кери помагаше на децата да се качат в каросерията. Жената бутна безцеремонно войника, който бе насочил автомата си към Джо, и вдигна момчето на крака.
— Хайде, Джо, иди при господин О’Нийл. Тръгваме.
Качи се отзад в камиона и прегърна по-малките деца.
— Искам си пистолета и мачетето — рече Линк.
Кери попита командира дали ще му ги върне.
— Предай на мъжа си да влезе в кабината и да затвори вратата.
Кери преведе и Линк неохотно се подчини. Партизанинът сложи мачетето до краката на Кери и заяви:
— Не съм чак такъв глупак, че да му дам пистолета.
Кери отново преведе думите му. Гневно стиснал зъби, Линк запали двигателя. Отдалечиха се от лагера на партизаните по лъкатушещата пътека в джунглата. Скоро стигнаха до пътя. Внезапно камионът спря.
— Знам, че ще се задушите — рече Линк, — но трябва да опънем брезента. Не желая повече да поемам каквито и да било рискове. — Помогна й да покрие децата, изгледа я изпитателно и попита: — Причини ли ти болка?
— Нищо ми няма — отвърна грубо тя и наведе глава, за да избегне проницателните му очи.
Линк метна брезента отгоре й. След миг Кери чу, че вратата на кабината се затвори. Камионът потегли.
— Какво мислиш? — тихо попита Кери.
— Като че ли е изоставена.
От няколко минути наблюдаваха къщата в плантацията със захарна тръстика, която граничеше с дивата джунгла. Не се чуваше нищо.
— Би било чудесно, ако можехме да прекараме нощта на закрито.
Линк случайно бе зърнал покрива на къщата. Когато спря камиона и отмахна брезента, скупчените тела му заприличаха на повехнал букет цветя. Някои от децата бяха заспали върху Кери, отпуснали тежестта си върху крехкото й тяло. Тя обаче не се оплака. Търпението й сякаш беше неизчерпаемо. Но в очите й вече се забелязваха следи от умора.
— Не слизайте. Двамата с Джо ще идем да разузнаем.
Върнаха се след десетина минути.
— Изглежда изоставена от дълго време. Какво предпочиташ — да ви откарам дотам с камиона или да повървите?
— Стига сме се возили за днес. Ще отидем пеша.
Преминаха през двора на имението, което сигурно някога бе представлявало красива гледка, ала сега, както и всичко в тази страна, беше белязано от войната. По бялата мазилка на къщата се забелязваха драскотини и дупки от куршуми. Лианите бяха образували свод и задушили растенията под широката веранда. Повечето прозорци бяха изпочупени. Предната врата липсваше. Но в огромните стаи не проникваха безмилостните лъчи на слънцето. Кери и децата се почувстваха прекрасно сред прохладата, след като едва не се задушиха под брезента в камиона.
Кухнята беше без електричество и газ. Линк не разреши да запалят огън. Вечеряха студен боб от запасите от консерви. За щастие, макар и тръбите да бяха ръждясали, по тях течеше студена вода. Кери изми лицата и ръцете на децата и ги настани на сламениците в една от добре проветрените стаи. Застанал на пост пред един от широките предни прозорци, Линк я наблюдаваше с колко търпение успокоява децата. Изслушваше дългите им молитви и им разказваше за великолепните неща, които ги очакват в Щатите.
Луната се беше издигнала над върховете на дърветата. Преди да се погрижи за децата, Кери бе разплела косата си и понеже нямаше гребен, я среса с пръсти. И ето че сега тя блестеше като черна коприна на раменете й и докато минаваше покрай сламениците, сребристите лъчи на луната се отразяваха във всеки кичур.
Младата жена вдигна Лиза на ръце, целуна я по върха на тъмната лъскава главичка. После започна да я люлее и да й пее приспивна песен.