Линк копнееше да запали цигара, поне с нещо да си отвлече вниманието. Дори и когато не я гледаше, долавяше всяко нейно движение. Проклинаше се, понеже усещаше да го разяжда ревност, че малките се радват на нейната нежност.
И заслужаваше да бъде проклет, защото дори и в този миг изгаряше от желание да усети близостта й. Нямаше търпение да я докосне, но не както преди. Не да я «принуди» да понася милувките му, а да я дари с тях. Не да я унижава и да я кара да плаче, да стои безмълвна и отвратена. Копнееше да отвръща на целувките му, да стене от удоволствие.
Сам не разбираше какво става с него. Мислите му в никакъв случай не бяха по-чисти от намеренията на онзи дивак в джунглата. Презираше се, но не успяваше да прогони виденията, обсебили съзнанието му.
Може би причината бе, че твърде дълго не се беше любил. Но не му се случваше за първи път и все пак никога не бе изпадал в подобно състояние. Преди не изпитваше страст към конкретна жена, а към противоположния пол като цяло. Сега бе неспособен да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху болезнения копнеж, който го спохождаше най-неочаквано и в най-невероятни моменти. Например, когато Кери му поднесе вода с шепите си, преди самата тя да е пила, сякаш му предлагаше да се сдобрят и му благодареше безмълвно с дълбоките си сини очи.
Терзаеше се, а нямаше на кого да излее гнева си. Дори безмълвните ругатни не помагаха. Не намираше отдушник за трескавото желание, сковало тялото му. Единствената му жертва беше жената, накарала го да действа и да се чувства като глупак.
— Заспаха — прошепна Кери, когато се приближи до прозореца.
Линк седеше на перваза, повдигнал едното си коляно, за да облекчи напрежението и болките в гърба си. Кери сякаш не забелязваше лошото му настроение. Не обръщаше внимание на нищо, освен на невероятната красота на нощта. Пое си дълбоко дъх, без да си дава сметка колко е съблазнителна в тази поза, а мъжът не можеше да откъсне очи от нея, за да спаси душата си.
— Защо не му обясни веднага, че си монахиня?
— Не мислех, че това ще помогне — отвърна тя и го погледна, изненадана от неочаквания въпрос.
— Можеше да опиташ.
— Боях се да не се нахвърли върху някое от момичетата.
По време на война се случваха отвратителни неща. Мъжете се превръщаха в зверове. Линк не беше в състояние да оспори логичните доводи на Кери. Но дяволът в него го караше да я нарани, да я принуди да страда като него.
— Не те разбирам. Правиш се на светица, но изпитваш удоволствие, когато усетиш, че влудяваш мъжете. Длъжен съм да открия истината. — Той се пусна от перваза на прозореца и се надвеси над нея. — Такива ли са номерата на монахините? Това част от възпитанието ви ли е? Само да флиртувате? Да давате обещания, но никога да не ги спазвате?
— Ти не се чуваш какво говориш! Без да искам, се превърнах в залог между теб и онази маймуна в глупавата ви борба кой ще надделее. Застанах на негова страна и очевидно спечелих уважението му. После го помолих да ти подари живота.
В думите й отново имаше логика и това още повече го вбеси.
— Не желая повече услуги от теб, разбра ли? Или толкова беше погълната от оказаното ти внимание, че не си го възприела като услуга?
— Понесох закачките на този грубиянин, понеже нямах изход. Както и в случая с теб.
— И двата пъти се жертва заради децата, тъй ли? — усмихна се презрително Линк.
— Да!
— Голяма смехория.
— Не съм изненадана, че не разбираш. Винаги си мислил само за себе си. Не си обичал другиго, освен Линкълн О’Нийл.
Той я сграбчи и я завъртя към себе си. Джо моментално се появи в тъмнината. Воднистите му очи блестяха на лунната светлина. Линк изруга, пусна Кери и се обърна. Ядосваше се повече на себе си, отколкото на Кери или на Джо. Просто не можеше да се познае, та той се държеше като луд.
— Ще се поразходя. Вие не мърдайте оттук.
Тръгна, като размаха мачетето, сякаш с удоволствие би съсякъл нещо. Кери наблюдаваше как дългата му сянка се сля с дърветата в отдалечения край на двора. Джо тревожно прошепна името й. Тя сложи ръка на рамото му и му се усмихна вяло, опитвайки се да го успокои.
— Не се притеснявай за мен, Джо. Нито пък за господин О’Нийл. Той просто е изнервен.
Не успя да убеди момчето, нито пък себе си. За нея си оставаше загадка защо Линк е толкова гневен. Защо разговорите им винаги завършваха с викове? Нанасяха си отвратителни обиди като капризни деца. Ужасяващата случка с бунтовниците би трябвало да ги сближи, да ги свърже по-силно, вместо да ги настрои един срещу друг. Всъщност всеки спаси живота на другия, а отстрани изглеждаха като врагове.