Линк притисна лице към врата на Кери. Продължиха да лежат неподвижни и безмълвни. Кери си мислеше колко много неща биха могли да ги издадат. Неволно покашляне. Внезапно движение, ако съзрат някоя змия. Тя потрепери, но не толкова от допира на мократа риза, залепнала за тялото й, а от ужас. Какво ще стане, ако ги открият? Ами децата? Наистина ли бяха в безопасност, или Линк я излъга, за да я накара да се скрият? Не. Той не би го направил. Всъщност не можеше да бъде сигурна. Веднъж й спомена, че поставя себе си над всички.
За щастие войникът не остана дълго. Очевидно не довърши цигарата. Чуха шумоленето на дрехите, докато прибираше фаса, а после тихото ритмично подрънкваме на манерката, която се удряше в бедрото му. Линк изчака цели пет минути, преди да пусне Кери и да вдигне глава.
— Какво плещеше? — попита шепнешком, след като прецени, че е безопасно да разговарят.
— Оплакваше се, че сержантът го е пратил на разузнаване.
— Нещо за нас?
— Не.
— Слава Богу. Предполагам, не знаят, че сме тук. Как си?
— Добре съм — отвърна Кери, макар че бе уплашена до смърт. — А децата?
— Мисля, че при тях всичко е наред.
— Какво значи «мисля»?
— Говори по-тихо. И се успокой най-сетне. Погрижих се да се скрият, преди да тръгна да те търся. Кълна ти се — добави той, засегнат от недоверието й.
Кери се засрами, че се бе усъмнила. Линк О’Нийл беше негодник, но не би жертвал децата, за да спаси собствената си кожа.
— Какво стана?
— Когато за последен път обикалях имението, чух камионите да се приближават. Реших, че също като нас са си наумили да използват празната къща. Дотичах обратно, видях, че те няма, и заведох децата в мазето под кухнята.
— Не подозирах, че съществува такова мазе.
— Надявам се, че и войниците не са го открили. Оставих Джо да ги пази. Заплаших го, че ще го кастрирам с мачетето, ако излезе оттам, преди да се върна. Трудно го убедих, защото си бе наумил да тръгне да те търси.
— Не трябваше да напускам къщата.
— Малко е късно за разкаяния, госпожице Бишоп.
Кери премълча хапливия отговор. Най-голямата й грижа сега бяха децата.
— Малките уплашиха ли се?
— Да, но аз съумях да ги успокоя, като обърнах всичко на игра. Разполагат с вода. Обещах да ги почерпя, ако не вдигат шум. Казах им да заспиват. Уверих ги, че когато се събудят, ти ще бъдеш при тях.
— Смяташ ли, че са те разбрали?
— Моля се на Бога да е така. Когато се умори да спори с мен, Джо се съгласи да им превежда. — И добави смутено: — Дяволски се бях притеснил, че ще се наложи да обяснявам на тия главорези защо деветте деца са в мазето.
— Дали не са същите, които срещнахме днес? — ужасено попита Кери.
— Не знам. Които и да са, едва ли ще са по-състрадателни. Реших, че е по-добре да стоя настрана.
— Правилно. А къде е камионът?
— Скрих го, след като го разтоварихме.
Кери лежеше неподвижно и се опитваше да не мисли за тялото, притиснато до нейното. Усещаше изгаряща топлина през мократа блуза, прилепнала до кожата й.
— Поръчах ти да не напускаш къщата — сърдито отбеляза Линк. — Нали обеща да ме слушаш?
— Нуждаех се от малко въздух — сопна му се тя.
Укорът му без съмнение бе напълно основателен и това засегна гордостта й. Истинско безразсъдство бе да излезе навън, и то през нощта. Ако нещо лошо сполетеше децата, вината щеше да бъде нейна.
— Щеше хубавичко да се нагълташ с въздух, ако те бяха надупчили. За малко да те убият, както и всички нас. Надявам се, че поне банята ти е харесала.
— Да, макар че продължи кратко. — Изведнъж Кери застина. — Линк, аз оставих дрехите си…
— Скрих ги зад едно бананово дърво. Дано не ги намерят.
— Защо не ги взе със себе си?
— Имам само две ръце. Не можех да нося дрехите ти и в същото време да те измъкна от потока, без да допусна да се разкрещиш. Ако войниците те бяха открили преди мен, щяха да те разсъблекат. Повярвай ми, колкото и лошо да е мнението ти за мен, уважавам непорочността ти много повече от тях.
Кери съжали, че спомена голотата си. След като непосредствената опасност бе отминала, не можеше да не мисли за оскъдното си облекло и за принудителната близост с този непредсказуем човек.
Колко ли дълго щяха да останат така, притиснати един към друг, без да се движат, нито пък да разговарят нормално? Не биваше да отслабват бдителността си. В момента джунглата бе единственото убежище за тях. Би било рисковано да търсят друго. Кери вече беше започнала да осъзнава колко неудобно щяха да се чувстват през следващите няколко часа.