Кери едва не се разсмя. «Не се страхувай.» Ама че смешно прозвуча. Все едно чуваше зъболекарят й да я успокоява: «Ще изпитате лека болка, но не се плашете.» Нима бе възможно да пропъди страха, неистовото вълнение, което цяла я разтърсваше? Грубият плат на панталона приятно ожули нежната й кожа.
— А на теб не ти ли е студено? — попита тя с тъпичък глас.
— Не. Аз съм почти облечен, а ти нямаш нищо, освен…
Спри дотук, О’Нийл. Не го казвай. По-добре да си остане неизречено. По-безопасно би било да насочат разговора към нещо друго — книги, филми, политика, — вместо непрестанно да споменават облеклото си или по-скоро липсата му.
— Нося манерката. Пие ли ти се вода?
— Не — едва чуто отвърна тя.
Не смееше да се движи. Умът й непрекъснато се връщаше към момента, когато се опитваше да свали пистолета му. Колко ли щеше да продължи нощта? Ами ако войниците не си тръгнеха на зазоряване? Сърцето й едва ли би издържало. За да разсеят напрежението, трябваше поне да разговарят.
— Разкажи ми за себе си, Линк.
За Бога, Кери не биваше да иска от него подобно нещо. Ако бе достатъчно разумна, не би желала да научи, че я усеща с всеки нерв на тялото си, копнеещо да я обладае.
Линк бе изтичал до къщата минути преди военните камиони. Връхлетя в огромната всекидневна, заповядвайки й да вдигне децата и сламениците и да ги премести в мазето. Онемя, когато Джо му обясни, че Кери е излязла навън. Прокле вироглавата жена, навлязла сам-сама в пълната с партизани джунгла, но въпреки яда си заговори успокоително на децата. Вкара ги в тъмното и мръсно мазе. Представяше си какъв страх ги обзема, но зловещото помещение поне им осигуряваше идеално скривалище. Затвори капака и придърпа върху него някакъв шкаф.
Единствено страхът за живота й го накара да потисне гнева и да се втурне в тъмнината да я търси. Спомни си за потока, който видя, докато обикаляше имението. Освежаващата вода го бе изкушила да се гмурне. Интуитивно тръгна по препречената с лиани пътека, която водеше към него.
Яростта се примеси с облекчение, когато откри Кери, газеща из плитчината. Бързо скри дрехите й в гъсталака и я измъкна от потока. В съзнанието му нахлуха еротични картини. Никой мъж не би се въздържал да докосне това приказно красиво тяло. Виденията и сега не напускаха мисълта му. Тя лежеше, загърната в ризата му, а той изгаряше от желание да я притисне до болка. Господи, беше истинска агония да се съпротивлява на изгарящата го страст.
Наложи си всичката самодисциплина, на която беше способен, за да не изстене на глас. Опита се да забрави огрялата от лунната светлина коса, очите, които от сребристите лъчи ставаха дълбоки и загадъчни като сапфири. Споменът за вкуса на устните й не го напускаше.
За грешника още една порочна мисъл едва ли би била от значение, но той щеше да се озове в ада преди края на нощта, ако продължаваше да се измъчва по този начин. Нуждаеха се от нещо, което да отвлече вниманието им.
— Какво искаш да знаеш за мен? — Гласът му прозвуча пресипнало.
— Къде си израснал.
— В Сейнт Луис.
— Кварталът май не е бил особено изискан? — инстинктивно се досети тя.
— Бедна ти е фантазията, госпожице — засмя се той.
— А родителите ти?
— И двамата вече са покойници. Старият ме отгледа. Майка ми почина, когато бях малък.
— Имаш ли братя и сестри?
— Слава Богу, не.
— Защо «слава Богу»?
— Защото и сам не ми беше лесно. Баща ми работеше в пивоварната. Прибираше се късно. Мразеше да се занимава с мен, след като мама почина. Беше цапнат в устата, твърдоглав пияница. Амбициите му се простираха само дотам, че да плаща наема и да разполага с достатъчно пари за уиски. Последното нещо, което искаше, бе да се грижи за дете. Напуснах дома веднага щом реших, че съм достатъчно голям и мога сам да се справям. Видях се с баща ми само два пъти, после той умря.
— Какво се случи с него?
— Една нощ, както си пиел с приятели, получил инфаркт и умрял на място. Погребали го до майка ми. Тогава бях в Азия. Писаха ми за подробностите.
Кери не знаеше какво да каже. Сред познатите й нямаше човек с подобен произход.
— Кога се залови с фотографията?
— В гимназията. Бягах от час, не си спомням по кой предмет беше. Заставиха ме да посещавам курса по журналистика, чиито членове издаваха училищния вестник. За наказание ми дадоха фотоапарат и ме накараха да правя снимки. Резултатът бе неочакван — в края на годината вече страшно се бях запалил.
— А в кой колеж си учил?
— Колеж? — Смехът му прозвуча презрително. — Камбоджа, Виетнам, Африка, Близкия изток. Получих образованието си на Голанските възвишения, в Бейрут, Белфаст и в лагерите за бежанци в Биафра и Етиопия.