— Исках да разбера докъде ти стига смелостта.
— Имаш предвид… — Кери го гледаше слисана. — Всичко това е било… Не си възнамерявал…
— Точно така. Беше проверка на куража ти. Бях длъжен да се убедя, че ще издържиш.
— Кучи син! — Кери се отдръпна заднишком със стиснати юмруци, сякаш се готвеше да го удари, а тъмносините й очи святкаха застрашително.
— Имаш право, сестра Кери — устните на Линк потрепнаха, после той отметна назад глава и се изсмя толкова високо и искрено, че птичките и маймунките в клоните на дърветата шумно реагираха. — Аз съм кучи син. И ще стана още по-лош! Ако успеем да се измъкнем живи, още повече ще ме намразиш. А сега събери децата.
Кери не успя да му каже колко я отвращава подлата му тактика, защото той й обърна гръб. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини.
Децата бяха гладни, жадни и изтощени от жегата. Наложи се да изтърпи раздразнителността им. Отговаряше на хленчещите им въпроси, но вниманието й беше насочено към Линк. Той върза въжето, намерено в камиона, към ствола на едно дърво. После усука другия край около кръста си и нагази в бързите води на реката.
— Какво си намислил? — извика тя тревожно.
— Стойте там.
Децата замълчаха. Всички го наблюдаваха напрегнато как напредва едва-едва. Стигна до средата, където водата беше дълбока, и започна да плува. От време на време течението го отнасяше и той потъваше. Кери затаяваше дъх, докато главата му се подадеше над повърхността. Най-накрая стигна до другия бряг. Добра се до твърда земя, застана на колене, наведе глава и си пое жадно въздух.
След като дишането му се нормализира, Линк избра дебело дърво и върза въжето. Провери го няколко пъти и отново нагази във водата. Придвижваше се по него. Не беше толкова изморително, колкото плуването, но борбата с течението го изтощи. Когато излезе от реката, бяха му нужни няколко минути, за да възстанови силите си.
Най-сетне вдигна глава и се взря в Кери. Косата бе прилепнала за черепа му. На челото му висяха мокри кичури. Кери се изкушаваше да ги отметне назад и да докосне брадясалото му лице. Стисна юмрук, за да се въздържи, и ноктите й се забиха в дланта.
— Схвана ли какво смятам да направя?
— Да. А камионът?
— Ще го оставим тук и ще изминем останалата част от пътя пеша.
Възражението застина на устните й. Само преди няколко минути Линк постави на изпитание издръжливостта й. Предупреди я, че оттук нататък ги очаква кошмар. Тя самата настояваше да поемат риска.
— Добре — прошепна тя. — Какво искаш от мен?
— Да вземеш Лиза. Сложи я на гърба си. Аз ще пренеса Мери. Джо — обърна се той към «съперника» си, — погрижи се за Майк. Боя се, че двамата ще трябва да изминем разстоянието няколко пъти.
Момчето кимна с разбиране.
— И аз мога да дойда с вас — осмели се да предложи Кери.
— Ти ще пазиш децата на другия бряг. Повярвай ми, няма да е особено забавно. Обясни им, че трябва да се държат здраво.
Докато превеждаше на децата, Кери се опита да ги убеди, че ще преживеят невероятно приключение. В същото време наблегна на факта, че реката е коварна и е важно да не се пускат нито за миг от човека, който ги носи.
— Готови са.
Наведе се. Лиза се покатери на гърба й, хвана я за шията и обгърна тялото й с крачетата си.
— Добро момиче! — похвали я Линк и разроши лъскавата й коса.
Отвърна на ослепителна й усмивка и я потупа по гръбчето. Кери вдигна очи, за да се наслади на нежното изражение на лицето му. Мъжът улови учудения й поглед. Известно време се взираха един в друг, после той клекна и Мери се покатери върху него.
— Взе ли си паспорта? — попита Линк.
Сега се налагаше да пътуват с малко багаж. Бяха оставили всичко, което не бе от първа необходимост.
— В джоба на ризата ми е.
— Хубаво. Да тръгваме.
Линк ги поведе в бурната вода. Кери се помъчи да забрави историите, които бе слушала за животните, обитаващи реките в джунглата. Не обръщаше внимание на лигавата почва под краката си, докато търсеше здрава опора, за да стъпи. Успокояваше ласкаво Лиза, но сякаш изричаше думите не само заради разплаканото дете, а и заради себе си. Въжето, което не беше особено здраво, започна да се хлъзга под ръцете им и те трудно се задържаха. Ако не се страхуваше, че ще се удавят, Кери отдавна би се оказала от него. Докато стигне до средата на реката, дланите й се разкървавиха.
Когато не усети дъното и течението я понесе, Кери се ужаси, че никога няма да изплува на повърхността. Но най-накрая успя да се изтласка нагоре и се убеди, че главичката на Лиза не е под водата. Бе заслепена и не можеше да си поеме въздух. С неимоверни усилия се придвижваше, като местеше ръце по въжето.