Стори й се, че бяха изминали часове, когато внезапно нечии силни ръце я прихванаха под мишниците и я извадиха от реката. Тя се свлече на мекия, топъл и кален пясък, а Лиза все още беше на гърба й. Линк свали детето и тя с радост си пое въздух. Мускулите й трепереха от напрежението, но съумя да се подпре на длани и колене и седна.
Линк държеше Лиза на ръце. Бебето бе заровило лице под брадата му. Малките ръчички стискаха мократа риза. Галеше я по гръбчето, целуваше я по слепоочията, люлееше я нежно и й шепнеше утешителни и похвални думи, макар тя да не схващаше нищо, освен топлотата в гласа му. Кери й завидя. Искаше й се да е на нейно място, да бъде люшкана, прегръщана, целувана, успокоявана с много нежност.
— Справи се чудесно — заяви Линк.
Комплиментът не бе от най-щедрите, но на Кери, така или иначе, й бяха останали сили само колкото да му се усмихне неуверено. Линк отново целуна детето и го остави до Кери. Мери хлипаше тихо. Кери прегърна момичетата и Майк. Бяха мокри и уплашени, но благодарни, че са живи.
— Задръж мачетето. — Линк го пусна на земята до краката й. То бе единственото оръжие, с което разполагаха. — Добре ли си? — попита той Джо.
— Естествено — отговори наперено момчето.
— Тогава да тръгваме.
Отново нагазиха във водата. Кери се чудеше откъде намират сили. Тя едва държеше главата си изправена. Линк и Джо се върнаха още три пъти, докато прекарат всичките деца. Накрая Джо помагаше на едно от по-големите момичета, а Линк носеше две раници, натъпкани с оскъдните им запаси. На брега мъжът откъсна найлоновата подплата на една от торбите, обви кутиите с филмите и пъхна пакета под колана си. Когато Кери го видя да хвърля торбите с фотоапаратите в мътната вода, в очите й се появиха сълзи.
Вече се разкайваше, че го бе обвинила несправедливо. Ако не беше тя, той вече щеше да е в Щатите и да се занимава с професията си. Единствено изпълнените с надежда лица около нея успокояваха съвестта й. Знаеше със сигурност, че ако отново й се наложеше, щеше да направи всичко възможно, за да осигури на сираците по-добро бъдеще. Когато Линк стигна за последен път до брега на реката, Кери очакваше да се свлече изнемощял и да си почине поне малко. Той обаче се движеше като навита пружина.
— Хайде, влезте в гората. Децата да легнат и да не мърдат.
— Какво става? — попита тя, като му се подчини.
— Струва ми се, че скоро ще имаме компания. Бързо! Джо, кажи на момичетата да млъкнат. Всички на земята!
Линк се убеди, че не са оставили следи, отряза въжето от дървото и се шмугна в храстите. Легна по корем до Кери и се взря в отсрещния бряг. Дишаше тежко и учестено.
— Изтощен си — промълви Кери.
— Да.
Линк не отделяше очи от камиона. Макар Кери и да мразеше превозното средство, сега й липсваше сигурността му.
— Мислиш ли, че някой ни преследва?
— Не смятам, че ни преследват, но след нас се движи някой. Чух шум.
— Кои ли може да бъдат?
— Това ще бъде без значение, след като забележат камиона и въжето.
— Ако са войници на президента, ще се чудят какво е станало с хората и ще започнат да ги търсят. В случай, че са бунтовниците…
— Схванала си — мрачно заключи Линк. — Шшт! Ето ги. Предай на децата да не мърдат.
Кери прошепна заповедта. В този момент от джунглата се появи джип. След него се виждаха още няколко.
— Бунтовници! — Линк изруга тихо. Предпочиташе да са от редовната армия, тъй като бяха изоставили техен камион. Слязоха няколко партизани. Държаха автоматите готови за стрелба. Предпазливо се приближиха до камиона, понеже се страхуваха да не попаднат в клопка. След като се убедиха, че е празен, го изследваха внимателно.
— Разпозна ли някого от тях?
— Не. — Кери напрягаше слух и се мъчеше да долови разговора им, заглушен от бучащата вода. — Недоумяват защо камионът не се е върнал обратно, след като е стигнал до отнесения мост. Не могат да разберат дали войниците са пресекли реката, като са се държали за въжето.
— Само глупак би се опитал да го стори — измърмори Линк.
Кери бързо се обърна. И срещна хитровато усмихнатите му очи. На отсрещния бряг един от партизаните извади бинокъл.
— Не мърдай! — изсъска Линк.
Войникът огледа брега и каза нещо.
— Видя стъпките ни в калта — преведе Кери. — Обяснява на останалите, че сме шепа хора. Десетина души.
— Не е глупав.
— А сега… — Кери зяпна, когато се появиха още мъже.
— Какво има?
— Най-крайният вляво…