— Кой е той?
— Хуан. Нашият куриер.
Двете му сестри, Кармен и Кара, вече го бяха забелязали. Едната извика тихо и понечи да се изправи.
— Лягай! — Заповедта на Линк, макар и изречена почти без глас, накара момичето да застине. — Преведи й да не мърда от мястото си. Той може да й е брат, но другите не са.
Кери предаде нареждането, но доста по-спокойно. Кармен прошепна нещо с развълнувано лице.
— Какво каза?
— Твърди, че брат й няма да ни предаде.
Линк не беше убеден. Продължи да се взира в отсрещния бряг. Войниците разговаряха, докато си почиваха, пушеха и се протягаха. От време на време посочваха към другия бряг. Един от тях изтегли въжето и го разгледа. Дръпна го с ръце и то се скъса. Кери се вторачи в Линк. Той сви рамене.
— Нали ти казах, че само глупак би се опитал да го стори.
Някои от бунтовниците спореха какво ли се е случило с тези от камиона, други сякаш не се интересуваха и дремеха, облегнати на джиповете. Куриерът надничаше към мястото, където децата лежаха скрити в храстите. След около половин час войникът, който явно им беше шеф, им заповяда да се качат в джиповете.
— Какво решение взеха? — попита Линк.
— Ще потърсят брод да преминат реката. — Линк разбра по виновното й изражение, че Кери премълча нещо. Очите му настояваха за истината. — Ще се върнат и ще продължат да ни търсят — с неохота добави тя.
— Ето от какво се страхувах. — Линк изруга. — Да тръгваме.
Убеди се, че всичките джипове са изчезнали и подреди децата. Той щеше да води, Джо да е последен, а Кери — в средата, за да окуражава изоставащите и да внимава да не се отклоняват от пътеката, която Линк прокарваше с мачетето.
— Предай им да вървят бързо. Ще спираме само ако е абсолютно наложително. И никакви приказки. — Тонът му поомекна, след като децата се взряха уплашено в него. — Кажи им, че страшно се гордея с тях, защото са добри войници.
Кери се сгря от топлината в очите му. Комплиментът се отнасяше и за нея. Когато чуха последните думи, децата се усмихнаха. Подредиха се и потеглиха през гъстата джунгла, която би била непроходима, ако Линк не размахваше безпощадно мачетето. Кери не отлепваше очи от гърба му. Преди да нагази в реката, той бе завързал ризата на кръста и прихванал косата на челото си с носна кърпа. Сега мускулите на ръцете, гърба и раменете му подскачаха, докато повдигаше и сваляше огромния нож. Ритмичността на движенията му я очарова — иначе не би имала сили да се движи дори.
Тялото й се нуждаеше от почивка, устата й бе пресъхнала, а стомахът — празен. Точно когато мислеше, че ще падне от умора, Линк им разреши да отдъхнат. Кери се отпусна на земята. Лиза спеше в скута й. Децата веднага я последваха.
— Джо, подай манерката, но предупреди всички да пият по малко. — Откога носиш Лиза? — попита, като приклекна до Кери и й предложи манерката, която висеше на колана му.
— Не знам. — Тя доближи манерката до напуканите устни на момиченцето. — От известно време. Отпадна толкова, че едва вървеше.
— Сега ще я взема аз.
— Как ще прокарваш пътеката с детето на ръце? — Кери отметна тежката си сплъстена коса.
— Няма да ти позволя да припаднеш. Не си неразположена, нали?
— Не. — Кери го погледна удивено, не усети как пусна косата си, която се разпиля по раменете й, и рязко завъртя глава.
— Е, това е добре. А сега пий.
— Съжалявам за фотоапаратите ти. — Кери затвори манерката и му я върна.
— И аз. Преживяхме доста неща заедно.
— Не се шегувам — отговори Кери на заядливата му усмивка. — Мъчно ми е, че ги изхвърли.
— Ще си купя нови.
— А филмите?
— Надявам се, че кутиите не пропускат вода, както пише на етикета. Ако е така, когато се прибера у дома, ще разполагам със страшно интересен материал. — Линк се изправи. — Вземам Лиза и не желая да спориш с мен. Едва ли ще стигнем далеч, преди да се стъмни.
Подаде й ръка. Кери я пое с благодарност и се остави да я вдигне. Линк метна Лиза на гърба си и я настани удобно. После отново застана начело на редицата. Кери всеки момент щеше да се разплаче. Не обръщаше внимание на бръмчащите насекоми, на влечугите, стрелкащи се в краката й, на задушната и влажна следобедна горещина, на оглушителния шум на маймунките и на крясъците на птиците. Стараеше се само да следва Линк и да се държи на крака, понеже тялото й бе готово да се строполи на земята и повече да не мръдне.
Слънцето вече беше залязло и сенките в джунглата тъмнееха застрашително, когато Линк спря. Бе попаднал на плитък поток под малък водопад, стичащ се между два, обвити в лиани, обли камъка. Свали Лиза от гърба си и разкърши рамене, за да отпусне схванатите си мускули. Децата бяха прекалено уморени, за да се оплакват. Някои вече спяха, когато Кери разнасяше манерките със студена вода от потока. Нямаше храна, но дори и да имаше, едва ли щяха да ядат.