Кери копнееше да си свали обувките и да потопи крака във водата. Подобен лукс обаче бе невъзможен. Краката й сигурно щяха да се подуят толкова много, че ако ги нападнеха, нямаше да успее да се обуе отново. От начина, по който Линк обикаляше мястото, Кери разбра, че нападението не е изключено. Приближи се и седна до нея. Намръщеното му лице я накара да попита:
— Преследват ли ни?
— Едва ли, но знам, че са наблизо. Подушвам дима от огъня им. Явно не ни смятат за сериозна заплаха. — Докато приказваше, той размесваше пръст с капки вода от манерката. — Усмири децата. Скрийте се, ако някой непознат се приближи.
— Къде отиваш? — ужасът стегна гърлото й.
— В лагера им.
— В техния лагер?! Ти да не си полудял?
— Без съмнение. В противен случай не бих бил тук. — Усмихна й се кисело. Кери не би се усмихнала, дори и животът й да зависеше от това. Линк махна към Джо. — Идваш ли с мен?
— Да.
— Намажи лицето и ръцете си с кал.
Линк протегна ръка към момчето. Джо гребна кал от дланта му и започна да я разстила по откритите части на тялото си. Кери ги наблюдаваше тревожно.
— Защо ще ходите в лагера им?
— За да откраднем оръжие.
— Нали и без него стигнахме дотук? — Помъчи се да спре напиращите сълзи, но гласът й издаваше обзелото я отчаяние.
— Кери — каза нежно Линк, — нима смяташ, че по време на гражданска война някоя от страните ще позволи на самолет от Щатите да кацне, да ни натовари и да отлети просто ей така? — Той щракна с пръсти. Въпросът му бе риторичен. Не очакваше отговор и не го получи. — Ако самолетът наистина е там, където казваш, и ако въобще успеем да се качим, сигурно ще ни обстрелват отвсякъде. А аз не съм способен да се боря с две армии с помощта на мачетето.
Мисълта за стрелбата я ужаси. Линк бе прав. Участниците във войната едва ли щяха да им помахат за сбогом от земята, докато самолетът излита. Защо не предвиди усложненията около самото бягство? Вероятно поради огромния риск, който поемаше, основната й цел бе да се добере до мястото на срещата. Какво щеше да стане с тях? С упоритостта си да изпълни своята мисия изложи всички на опасност, която сега вече застрашаваше живота им. Тя притисна с пръсти устните си, за да заглуши напиращия стон.
— Не губи кураж. — Линк я прегърна и й прошепна: — Страхотна си. В крайна сметка всичко може да свърши добре. — На Кери й се искаше да я задържи по-дълго в обятията си. Разочарова се, когато я пусна и й подаде тежкото като камък мачете. — Използвай го, ако се наложи. Ще се върнем колкото е възможно по-бързо.
— Линк! — Посегна да го хване, а дъхът й спря.
— Какво? — Сянката му отново се появи пред нея. Изгаряше от нетърпение да се хвърли към него и да го помоли да не я оставя сама, да не се отдели от гърдите му, да се сгуши в прегръдката му, за да се скрие от опасностите, дебнещи през нощта в джунглата. Поне да я беше целунал още веднъж. Брадичката й затрепери.
— Пази се! — промълви развълнувано.
Беше ужасно тъмно. С размазаната по лицето му кал Линк почти не се виждаше. Ако не дишаше в лицето й, щеше да се усъмни, че е до нея. Усети, че и той не по-малко от нея иска да я прегърне. Напрежението, което се излъчваше от тялото му, издаваше нежеланието да я остави.
— Ще се пазя — каза той, но повече не я докосна. Изминаха няколко секунди, преди Кери да осъзнае, че Линк и Джо бяха изчезнали в сенките, които я заобикаляха. Беше сама с осемте деца.
Седма глава
Линк и Джо се върнаха малко преди зазоряване. Кери, която дремеше, толкова се зарадва да ги види невредими, че не схвана разочарованото изражение на лицата им. Позите им издаваха провала на мисията. Отправиха се към потока, измиха калта от лицата и ръцете си и се напиха с вода. Най-накрая Линк се обърна и мрачно се взря в Кери.
— Какво стана? — попита тя.
— Не успяхме да вземем нищо. Не можахме да се приближим до лагера. Непрекъснато пазеше часови. Цяла нощ обикаляхме, понеже се надявахме да намерим някой, който кръшка или е заспал на пост, но уви. Всички бяха изключително бдителни. — Линк приближи до едно дърво, облегна се на ствола, плъзна се надолу със свити колене и седна. Опря глава и затвори очи. — А тук случи ли се нещо?
— Не. Децата спаха. Няколко се събудиха от глад, но аз съумях да ги накарам отново да заспят.
Джо, който затрогващо подражаваше на Линк, стори същото. Вече беше мъж — бе свършил мъжка работа. Ненавиждаше Линк, но заедно с това му се възхищаваше. Кери докосна коляното на Джо. Момчето отвори очи и от усмивката й разбра колко се гордее с него. Отвърна й с усмивка. Тя го остави да си почине и седна до Линк.