— Млъкни! Ще говорим за всичко в Тексас.
— Кери — нежно продължи Линк, осъзнавайки, че подлага на изпитание куража й, когато й бе най-необходим. — Нямам намерение да умра в Монтенегро. Не желая да се сдобия посмъртно с третата си награда «Пулицър». Никога не съм вярвал, че е престижно да се връчват награди на хора, които не са живи. А и трябва да си взема хонорара, който ми обеща.
Усмихна й се. За първи път Кери забеляза колко хубави са зъбите му. Изглеждаха удивително бели на фона на загорялото му брадясало лице. Колебаеше се дали да го удари, или да го целуне. Не се осмели да разкрие чувствата си. Точно сега не можеше да си го позволи.
— Някакви други последни желания? — сопна му се тя.
— Ако ти успееш, а аз се проваля, изпуши една цигара вместо мен и изпий чаша уиски.
— Бърбън или скоч?
— Няма значение.
— Още нещо?
— Да. Не се обричай на църквата. — Линк обгърна с ръка главата й тъй внезапно, че думите му не стигнаха до съзнанието й. Притегли лицето й съвсем близо до своето. — Предпочитам да умра като грешник, а не като светец.
Дари я със страстна завладяваща целувка, сякаш решен от устните й да изтръгне обещание, което от тялото й така и не бе успял да получи. Езикът му, мек като кадифе и жив като пламъче на свещ — срещна нейния в предизвикателна милувка.
Кери усети огромна празнина, която копнееше да бъде запълнена. Гърдите й се наляха, сякаш в тях нахлу мляко. Пламна тъй дълго потисканото желание да бъде докосвана, целувана до забрава. Позволи си за миг да се наслади на приятната болка. Жадното й за любов тяло неволно се изви и се притисна до неговото. Ръцете й обвиха врата му. Реакцията й възпламени страстта му, той я зацелува още по-жадно. Притисна я до себе си, сякаш никога нямаше да се разделят. И ето че в един миг нададе приглушен вик и вдигна глава. Взря се в смутените й очи, в устните й — сочни, червени и влажни от целувките.
— За Бога, Кери! — изрече прегракнало Линк. Тя неволно прокара език върху пламналите си устни. — О, Боже, ти ще ме подлудиш! Кълна се, че ако разполагахме с време, този път… щеше да бъдеш моя, дори и след това да се продъня в ада.
Кери се видя принудена да признае, че не по-малко желание изгаряше и нея. Да. Тя го обичаше. Обичаше го! О, Господи, ами ако нещо се случеше с него, той щеше да умре с мисълта, че…
— Линк, има нещо, което…
— Шшшт!
— Искам да ти обясня…
— Не сега. Замълчи. — Отблъсна я, изопна се и протегна врат, за да погледне над дърветата. Даде й знак да не говори. След няколко секунди Кери чу бръмченето на самолет. — Трябва да си кажем много неща, скъпа, но не сега е моментът. Повикай децата.
В следващия миг бе готов за действие. Всички мускули на тялото му бяха напрегнати, но движенията му бяха невероятно спокойни и точни.
— Джо, заеми мястото си.
— Готов съм — отвърна Джо и се скри зад дървото.
Самолетът не започна да кръжи над браздата, за да я опознае, а още при първия подход се приближи към тях. Децата вече губеха търпение. Мечтите им се сбъдваха. Не откъсваха очи от приземяващия се самолет. Линк се озърташе, за да се увери, че никой не ги дебне. Пилотът направи отлично кацане и самолетът спря пред изоставената наблюдателна кула, точно както беше уговорено.
— Тръгвай! — Линк леко бутна Кери.
Кери притисна Лиза до гърдите си. Закрачи колебливо към просеката.
— Върви! — изрева Линк.
Кери се затича лудо и подкани децата да я последват. Линк тропаше с тежките си обувки зад тях. Бяха изминали половината от разстоянието, когато чуха първите изстрели. Кери се вцепени. Децата се разпищяха.
— Не спирайте! — изкрещя Линк.
Изви се и пусна откос към невидимите нападатели. От дърветата заизскачаха пламъчета като от запалка и свистящите куршуми се забиваха в земята около него. Той стреля отново и хукна след Кери и децата, които вече наближаваха самолета. Като по чудо никой не бе ранен, макар че някои от децата пищяха от ужас.
Вратата на самолета вече бе отворена. Линк отново се завъртя. Джунглата сякаш гъмжеше от войници — струваше му се, че се стреля иззад всяко дърво. Очевидно Хуан не бе успял да ги отклони. Линк се надяваше, че не са открили момчето. С ъгълчето на окото си забеляза как Джо напусна прикритието и започна да стреля. Няколко войници се разбягаха и той се върна зад дървото.
— Браво на момчето! — измърмори Линк. Погледна през рамо. Вече вкарваха децата в самолета.
Тичаше заднишком, за да им помогне. Обърна се за миг и видя натоварени с войници джипове, които изскачаха иззад дърветата от другата страна на границата. Очевидно от съседната страна държаха да не се намесват в делата на Монтенегро, но искаха да разберат какво става. Някакъв офицер в първия джип, който държеше до устата си мегафон, изкрещя нещо, но Линк не го разбра. Схвана обаче какво има предвид, когато войниците дадоха предупредителни изстрели.