— Подай ми ръка! — изкрещя Кейдж.
Линк се пресегна, препъна се, но се задържа на крака. С последни сили сграбчи ръката на Кейдж. Краката му се огънаха. Известно време се влачи, преди Кейдж и Кери да го издърпат. Търколи се, завъртя се по гръб и се помъчи да си поеме въздух. Кейдж затвори вратата и извика на пилота:
— Изчезвай веднага!
— Дадено!
Опасността все още не бе преминала. Отвсякъде ги обстрелваха, докато пилотът си проправяше път, за да излети на един-два метра над джиповете, които се опитваха да им попречат да се отлепят от земята. Децата седяха сгушени едно до друго. Сълзите им вече почти бяха пресъхнали. Уплашени от първия си полет, гледаха с широко отворени очи високия рус американец, който им говореше на родния им език и мило им се усмихваше.
— О, Боже! — Кери опипваше гърдите на Линк. — Ранен ли си? Боли ли те?
— Няма страшно. — Линк с мъка отвори очи. — Виж как е Джо.
Кери пропълзя до момчето. Лицето му бе пепелявосиво, а устните побелели от болка. Кейдж я избута с рамо. Изчисти ръката с тампон, напоен със спирт, и му направи инжекция.
— Болкоуспокоително — отвърна той на неизречения й въпрос.
— Не знаех, че умееш да си служиш със спринцовка.
— И аз не знаех — шеговито заяви Кейдж. — Един лекар снощи ми проведе ускорен медицински курс. — Разряза крачола на панталона на Джо и огледа голямата рана на бедрото му. — Струва ми се, костта не е увредена, само мускулът.
— Ще се оправи ли? — Кери преглътна с усилие.
— Сигурно. — Кейдж й се усмихна и я стисна за ръката. — Ще почистя раната и ще се погрижа да се чувства удобно. Когато наближим крайната цел, пилотът ще изпрати радиограма на Джени, за да ни чака с линейка. Между другото — каза той с пословичната си сред жените в целия Западен Тексас усмивка — радвам се, че успяхте.
— Без помощта на Линк нямаше да е възможно.
Джо явно вече не усещаше болка и се унасяше. Кери се придвижи към мъжа, който лежеше на пода на самолета.
— Кой?! — възкликна Кейдж.
— Линк. Линкълн О’Нийл.
— Шегуваш се! Фотографът?
— Някой извика ли ме? — Линк отвори очи, с мъка стана и двамата мъже се ухилиха, сякаш бяха стари приятели.
— Добре дошъл на борда! — подаде Кейдж ръка. — Радвам се да се запозная с теб.
— Благодаря.
Линк погледна Кери и тя отвърна на погледа му. Кейдж веднага схвана, че има нещо, и реши да ги остави насаме.
— Аз… аз ще отида при децата. Кери, може би е добре да прегледаш раната на Линк. Превързочните материали са тук. — Той избута аптечката към нея и тактично се оттегли.
— Какво, по дяволите, се стараеше да докажеш? — сопна й се Линк. — Наредих ти да тръгнете без нас, ако нещо се случи. Идва ми да ти счупя главата, понеже отново не изпълни заповедта ми.
— Извинявай — гневно заяви тя, преглъщайки сълзите си. — Чаках не теб, а Джо. Боли ли те?
— Слаба работа. — Той нехайно стрелна с очи кървящото си рамо.
— Кейдж може да ти направи инжекция с болкоуспокоително.
— Няма нужда. Мразя инжекциите.
Взираха се намръщено един в друг. Първо нейните устни потрепнаха в усмивка, а после и неговите. Смехът им изненада всички пътници в малкия самолет.
— Успяхме! — възторжено извика Линк. — Наистина успяхме. По дяволите! Вече сме свободни и си отиваме у дома, Кери.
— У дома — прошепна тя, сякаш думата означаваше благословия.
Настроението й отново претърпя рязка промяна. Тя се хвърли върху окървавените гърди на Линк и заплака от радост.
Осма глава
Джени Хендрин предвидливо беше осигурила храна. Имаше сандвичи с фъстъчено масло и домашно приготвени сладки с какао. В хладилна чанта носеха сокове. Веднага щом заситиха глада си, повечето от децата задрямаха.
— Как е Джо? — попита Кери.
Кейдж се бе надвесил над раненото момче и проверяваше несръчно направената превръзка на бедрото му.
— Все още спи.
— Радвам се, че си се сетил да вземеш лекарството.
— И аз. Без него щеше да чувства непоносими болки. А другият ни пациент?
— Опак, твърдоглав и непокорен. И не желае да разговаря с мен. Теб търсеше.
Когато най-сетне Кери бе престанала да плаче, тя смутено се отдръпна от Линк. Той вече не се държеше нежно и не я утешаваше. Беше си възвърнал суровото оскърбително поведение.