— С удоволствие. — Кери заотстъпва назад, но съзря стичащата се по гърдите му кръв. — Раната пак кърви.
— Нищо ми няма — махна той с ръка.
— Нека да сменя поне превръзката… — Кери извади марля от аптечката.
— Казах, че нищо ми няма. — Линк хвана ръката й още преди да е докоснала рамото му. — Би ли ме оставила на мира? Както току-що ми припомни, отношенията ни са делови и не включват грижи за раните ми. — И като сниши глас, добави: — Между деловите партньори целувките са недопустими. Защо тогава ми позволи да те целуна? — Приближи лицето си до нейното. — Защо отвърна на целувката ми? И не ми казвай, че се заблуждавам. Не се залъгвай, този път бързо-бързо схванах играта ти. Можеше да си спестиш усилията. Дори и да не беше го сторила, пак щях да свърша онова, което се очакваше от един «наемник». Бедата е, че ти не допускаш, че и другите хора могат да действат, тласкани от благородни подбуди.
— Как смееш да ми говориш по този начин! — Страните на Кери пламтяха от възмущение.
— Аз поне не съм те лъгал, дори в началото. И не съм давал обещания, които не бих изпълнил. За теб може би това е всекидневие… Да не удържиш на думата си, искам да кажа. — Устните му се изкривиха презрително. — Сега сме квит, сестра Кери. Нае ме, за да извърша определена услуга. А аз ще си тръгна веднага щом ми платиш. И с това ще сложа край на сделката. Ще снимам децата, когато слязат от самолета и стъпят за първи път на американска земя, и после ще изчезна. Тази проклета бъркотия ще бъде забравена, макар че, честно казано, аз самият дълго ще я помня.
Кери изтръгна ръката си и се взря в него с възмущение. Не познаваше друг човек, който да е така суров и безчувствен. «Проклета бъркотия». С това обобщаваше какво мисли за безпомощните деца, за изпитанието, на което бяха подложени, а и за нея. Разочарова се жестоко, но не й се случваше за първи път. Бе мъчително, но не и фатално. Щеше да го преживее и да говори спокойно за него. Отдалечи се от Линкълн О’Нийл, настани се удобно, доколкото позволяваше мястото, и се приготви да поспи през останалата част от полета.
— Остават не повече от петнайсетина минути — рече Кейдж и я побутна с лакът. — Реших, че ще пожелаеш сама да събудиш децата.
— Как е Джо?
Момчето пъшкаше със затворени очи и въртеше трескаво глава.
— За съжаление лекарството вече е престанало да действа. Но няма да му давам нищо друго. Ще почакам лекарят да го поеме. — И той се отправи към пилотската кабина.
— Кейдж! — Кери го хвана за ръкава. — Точно сега не ми се ще да се срещам с репортерите. Децата са изплашени. Всички сме мръсни и изморени. Можеш ли да уредиш спокойно да се приберем?
— Едва ли си даваш сметка каква страхотна новина е това…
Кейдж се почеса по врата.
— Знам — прекъсна го Кери, защото се боеше Линк да не ги чуе. — Смятам, че разбираш защо държа на усамотението. Заради себе си и заради децата, да не говорим за семействата, които ще ги осиновят.
— Аз, да, но за репортерите се съмнявам. От дни са се настанили в Ла Бота и ви чакат. — Долови смущението на Кери и сложи успокояващо ръка на рамото й. — Е, щом не искаш да бъдеш интервюирана и предпочиташ да спестиш на децата суматохата, така да бъде. Ще пратя радиограма на шерифа да изолира района на летището.
— Благодаря ти.
Децата бяха будни, бърбореха възбудено и надничаха през прозорците на самолета. Кери се засмя на объркването им, когато съзряха равнинния пейзаж на Тексас, толкова различен от гледката, с която бяха свикнали. Опитният пилот отново направи отлично кацане.
Първата им грижа бе да свалят Джо и да го качат в линейката, за да бъде откаран в болницата. Кейдж пръв скочи на земята и бързо размени няколко думи с лекаря.
Линк слезе и се озърна. Търсеше бременна жена с фотоапарат в ръка. Не бе трудно да я забележи. Кери беше права. От лъскавата коса до върховете на обувките си Джени Хендрин излъчваше достойнство.
— Госпожа Хендрин?
— Господин О’Нийл?
— Изпратих Гари в Амарило. Доста се потрудихме, докато ги намерим.
Двамата се усмихнаха и жената му подаде фотоапарата и филма.
— Съжалявам, ако съм ви причинил неудобство.
— Надявам се, че всичко е наред — нетърпеливо каза Джени. — Аз нищо не разбирам, тъй че изцяло се доверих…
— Ще свършат работа, благодаря! — Линк не знаеше кой е Гари, но страшно се радваше, че разполага с фотоапарат. — Ще ви платя по-късно.
Разкъса опаковката на филма и зареди фотоапарата. Вдигна го към очите си точно навреме, за да снима санитарите, които изнасяха Джо на носилка. Приближи се до момчето. Очите му бяха отворени. Съзря Линк, единственото познато лице сред заобикалящите го хора.